Снежен крах
- Автор: Стивенсон Нил Таун
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Снежен крах». Краткое содержание книги:
Салът е заобиколен в разстояние на няколко мили от външен облак от дребни лодки. Почти всичките са рибарски лодки. В някои има въоръжени мъже, но те не се ебават с този ферибот. Фериботът завива през външната зона, описва широк завой и най-накрая се прицелва в бял квартал на фланга на Сала. Буквално бял. Всички лодки тук са чистички и новички. Има и два огромни ръждясали кораба с изписани отстрани букви на кирилица. Фериботът акостира до единия от тях, мятат се въжета, после ги подсилват с мрежи, подвижни мостчета, плетеници от стари изхвърлени гуми.
Салът изобщо не й изглежда добра територия за скейтинг.
Чуди се дали някой от хората на ферибота не е скейтър. Не й се струва много вероятно. Всъщност изобщо не са нейният тип хора. Тя винаги е била мръсно скитащо магистрално псе, а не от тия птички божии, дето само пеят. Може би Салът е място тъкмо като за нея.
Завеждат я на един от руските кораби и й възлагат най-гадната работа на всички времена: да корми риба. Тя не иска работа, не е молила за такова нещо. Но й дават. Ала все още никой не разговаря с нея наистина, никой не си прави труда да й обясни каквото и да било и това поражда у нея и неохота да разпитва. Току-що е била пометена от мощна вълна от културен шок, защото повечето хора на този кораб са стари, дебели руснаци и не говорят английски.
Няколко дни тя прекарва много време в спане, докато работи. Яките руски каки, които работят тук, я будят с ръчкане. Освен това и си хапва. Част от рибата, минаваща през това място, смърди, но има доста сьомга. Тя го разбира само защото е яла суши в търговския център — сьомгата е онова, оранжево-червеникавото. И затова тя самичка си прави суши — дъвче сурово месо от сьомга и то е вкусно. Прояснява й малко главата.
След като преодолява шока и всичко това се превръща в ежедневие, тя започва да се оглежда, наблюдава каките, които кормят риба и разбира, че най-вероятно точно така е с 99 процента от хората в света. Ти се намираш на някакво място. Около тебе има други хора, но те не те разбират и ти не ги разбираш. Ала през цялото време се дърдорят безсмислици. За да останеш жив, ти по цял ден, всеки ден трябва да вършиш някаква тъпа и безсмислена работа. А единственият начин да се измъкнеш е да зарежеш всичко, да се чупиш, да се разкараш, да навлезеш в коварния свят, който ще те погълне и повече никой никога няма да чуе за тебе.
Не я бива много в корменето на риба. Огромните руски дебелани — тромави плосколики бабушки — постоянно я юркат. Непрекъснато й висят на главата и я наблюдават как реже риба с такъв поглед, сякаш не могат да повярват що за левачка е. После се опитват да й покажат как точно се прави, но нея пак хич я няма. Трудно е, а ръцете й през цялото време са измръзнали и вкочанени.
След няколко потискащи дни й възлагат нова задача, по-нататък по конвейерната линия: пращат я да работи в столовата. Като онези разливачки на помия в стола на гимназията. Работи в камбуза на единия от големите руски кораби — мъкне казани с рибена яхния до бюфета, разлива манджата в купи и я пробутва на тезгяха на безкрайната опашка, състояща се от религиозни фанатици, религиозни фанатици и пак религиозни фанатици. Само дето този път има много повече азиатци и май няма никакви американци.
Тук си имат и нова порода: хора със стърчащи от главите антени. Антените приличат на тези по уоки-токитата на ченгетата: къси, тъпи, черни гумени палки. Стърчат над ухото. Когато вижда такъв човек за първи път, тя си мисли, че това ще да е някакъв нов вид уокмен и й се ще да попита мъжа откъде го е купил и какво слуша. Но този тук е странен тип, много по-странен от всички останали — постоянно е втренчен в далечината, мънкането му е тежък случай и най-накрая тя така се стряска от него, че просто му натиква огромна порция яхния в лицето и го изюрква нататък.
От време на време разпознава някой от хората, дошли с нейния фургон. Но те като че не я познават — гледат право през нея. С изцъклен поглед. Все едно са им промили мозъците.
Сякаш са промили мозъка на Уай Ти.
Тя не може да повярва, че й е отнело толкова много време да проумее как всъщност постъпват с нея. И това още повече я вбесява.
44
В Реалността Порт Шърман е изненадващо малко градче, всъщност само няколко квадратни квартала. До преди идването на Сала постоянното му население наброяваше две-три хиляди души. Сега сигурно е нараснало докъм петдесет хиляди. На Хиро му се налага да намали малко скоростта, защото всички бежанци спят по улиците и представляват пречка за уличното движение.