Снежен крах
- Автор: Стивенсон Нил Таун
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Снежен крах». Краткое содержание книги:
И наистина, из този град се мотаят неколцина, които предават последни сведения от Порт Шърман. Единият от тях е просто зяпач с видеокамера, който обикаля и снима каквото му падне.
Хиро преглежда снимките на бързи обороти. Голяма част от тях са правени от прозореца на хотела му: безкрайни часове на отразяване на потока от келяви кафяви лодчици, които си пробиват път през пристанището и се прикрепят в края на мини-сала, оформящ се пред Порт Шърман.
Но нещата са полуорганизирани — в смисъл, че някакви очевидно самоназначили се водни ченгета бръмчат наоколо с моторница, целят се с пищови в хората и крещят през мегафон. Което обяснява защо, без значение що за бъркотия цари в пристанището, по средата на фиорда винаги има чист коридор с излаз към морето. А крайната точка на този коридор е хубавият кей с големите яхти.
Там са акостирали два големи плавателни съда. Единият е голям риболовен кораб, развяващ флаг с емблемата на правчовците — кръст и пламък. Очевидно е плячкосан от ВРКК — името, изписано на кърмата, е „Кралицата на Кодиак“ и правчовците още не са се напънали да го сменят. Другият е малък крайцер с предназначение да вози удобно богати хора до хубави места. Той плава под зелен флаг и явно има връзка с Големия Хонконг на господин Ли.
Хиро надзърта още малко из улиците на Порт Шърман и открива там доста големичък франчулат на Големия Хонконг на Господин Ли. В типичния хонконгски стил той представлява по-скоро разпръснати из целия град малки къщурки и стаички. Но доста плътно разположени една до друга. Достатъчно плътно, че Хонконг да поддържа тук няколко служители, работещи на пълен работен ден, включително проконсул. Хиро изтегля снимката му, за да го разпознае: свадлив на вид американо-китаец около петдесетте. Значи не е автоматизиран франчулат без човешки персонал, каквито обикновено се срещат в Долния 48-и квартал.
43
Когато се събуди, все още беше облечена в комбинезона си на „РадиКС“ и мумифицирана с изолирбанд. Лежеше на пода на раздрънкан стар фургон „Форд“, препускащ с рев из някаква дива пустош. Това не я предразположи много. Зашеметяващият снаряд бе предизвикал силно кръвотечение от носа и нестихващо пулсиращо главоболие, а всеки път, колчем фургонът уцелеше дупка, главата й отскачаше от неравния стоманен под.
Отначало само се ядоса. После на кратки интервали започна да я обхваща страх и желание да се прибере вкъщи. След осем часа, прекарани в задната част на фургона, не й бяха останали никакви съмнения в това, че иска да се прибере вкъщи. Единственото, което я задържаше да не се предаде, беше любопитството. Доколкото разбираше от тази определено неизгодна позиция, това не приличаше на операция на федералните.
Фургонът се отклони от магистралата по някакъв граничен път и навлезе в един паркинг. Задните му врати се отвориха и вътре се качиха две жени. През отворените врати Уай Ти виждаше готическата дъга — емблемата на „Райските врата на преподобния Уейн“.
— Ох, горкичкото детенце — изохка едната от жените, а другата просто зяпна от ужас, щом забеляза в какво състояние се намира тя. Едната прегърна главата й, погали я по косата и й даде да пие сладък „Куул Ейд“ от походно канче, докато другата бавно и нежно сваляше изолирбанда.
Когато се събуди във фургона, вече й бяха събули обувките, но никой не й предложи нов чифт. И махнаха всичко от комбинезона й. Всичките онези полезни устройства вече ги нямаше. Но не бяха бръкнали под дрехата. Кучешките медальони все още висяха на врата й. И още едно нещо не й бяха взели — нещо между краката й, което се нарича дентата. Нямаше начин да са я намерили.
Двете жени се казват Марла и Бони. Не я оставят и за миг. Не само кръжат около нея, но и я докосват. Много прегръдки, притискания, държане на ръце и рошене на коса. Когато отива за пръв път до тоалетната, Бони също идва, отваря вратата на кабината и влиза с нея вътре. Уай Ти се чуди дали Бони се тревожи да не би тя да се измъкне от тоалетната ли, що ли. Но следващия път, когато й се припишква, с нея идва Марла. Никакво уединение.
Единственият проблем е: тя не може да отрече, че това по някакъв начин й харесва. Пътуването с фургона беше болезнено. Страшно болезнено. Никога не се бе чувствала толкова самотна през живота си. А сега е боса и беззащитна на непознато място и й дават онова, от което има нужда.
След като й дадоха няколко минути да се поосвежи — каквото и да означава това — вътре в „Райските врата на преподобния Уейн“, трите с Марла и Бони се качват в голям дълъг фургон без прозорци. Подът е покрит с килим, но вътре няма седалки — всички седят на земята. Когато отвориха задните врати, фургонът вече беше претъпкан. Вътре се гъчкаха двайсет души — до един енергични, сияещи младежи. Изглеждаше невъзможно да се качи — Уай Ти се дръпна и се блъсна в Марла и Бони. Но хората във фургона нададоха бодър рев, в сумрака проблеснаха бели зъби и набързо им разчистиха местенце.