Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

Очите им скокват към господин Хазърд.

– Ростбиф, кървав.

Господин Хазърд кимва доволно. Поглеждат Голиат.

– Ябълков пай и яйчен крем.

Голиат изглежда притеснен. Те се обръщат към мен, с лица като двойка птици, с очи малки и остри.

– Шоколадови бонбони.

Плясвам с ръце. После се обръщат към другия край, към господин Лъвхарт.

– Сладки с конфитюр.

Господин Лъвхарт се усмихва.

– Отлично, момичета. Много добра работа.

Носят пудинга – огромен пай със сироп и сметана, от който се вдига пара. Голиат изяжда три парчета, а аз избърсвам лепкавите си устни в салфетката.

Господин Хазърд избърсва сметаната от устата си.

– Мисля, че може пак да поиграем. Този път нека момичетата познаят най-силния ни страх.

Момичетата едновременно заглеждат госпожа Пигуитъл.

– Да бъде обявена за мошеничка.

Взират се в Руфъс.

– Крокодили.

Поглеждат Голиат, който безплодно гони из чинията си последните късчета от пая.

– Да не може да я защити.

Поглеждат мен.

– Старинният часовник, тик-так, тик-так – казват двете в хор.

Накрая се обръщат към господин Лъвхарт, който гледа право към мен.

– Най-много се страхувате от нея.

Всички оставаме умълчани известно време, докато господин Хазърд не тупва с ръка по масата.

– Много беше вкусно. Госпожо Пигуитъл, кога ще започне сеансът?

Тя се изправя.

– Разбира се, последвайте ме в библиотеката. Всичко сме приготвили. Имам едно превъзходно бренди, господа, ако ви се пие по чашка.

Въвежда ни във впечатляващо помещение, където като орнамент на една кръгла маса е сложен череп. Изражението на лицето му показва развеселеност. Свещи нежно трептят, сенки пълзят по стените.

– Аууу, че страшно – възкликват близначките развълнувани.

Настаняват ни около масата, госпожа Пигуитъл внимателно сяда до господин Лъвхарт. Орбитите на черепа блещукат в златисто. Настаняват Голиат срещу мен и до близначките. Той ми намигва.

Приглушават светлините, сенките ни се разтеглят като вещерски пръсти по стените. Казват ни да се хванем за ръце, да мълчим и да оставим Флорънс да се съсредоточи. Стисвам голямата космата ръка на господин Руфъс, а той прошепва:

– Време е мъртвите да дойдат да си играем, дете.

Госпожа Пигуитъл въздиша дълбоко и измъчено, след това се отпуска назад в стола си. Отваря очи, които са слепи бели кълба; гласът ѝ – чужд, на нещо далечно:

– В стаята има някой опасен.

Господин Лъвхарт вади една ножица от джоба на сакото си и я забива във врата и. Кръв плисва по стената и по лицата на близначките. Голиат се изправя и издърпва масата, за да го сграбчи, но господин Лъвхарт е твърде бърз и прескача масата, хваща ме за косата и ме издърпва на земята.

Масата бива запокитена през стаята. Звучат писъци, падат столове. Викам Голиат.

Захапвам господин Лъвхарт. Впивам зъби дълбоко.

Проехтява ужасяващ рев; Голиат се е превърнал в огромен тигър, с огромни зъби, с опашка като плющящ камшик. Хвърля се към господин Лъвхарт, който пуска косата ми и аз политам към пода, докато те двамата разбиват прозореца и падат в градината.