Искровете (Историко-географски очерк)
- Автор: Христофоров Асен Г.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Искровете (Историко-географски очерк)». Краткое содержание книги:
Дошли в Балканския полуостров към края на XV и началото на XVI век, юруците — тези скитници-пастири, известни още и като „коняри“, понеже били преселници от град Кония в Мала Азия, са се поселвали край планините с високи алпийски пасбища. Имало ги е и в Самоковско, в Ихтиманско и Ямболско, та дори и в Плевенско отвъд Стара планина. Поселищата им били управлявани от бейове юруци. Турският пътешественик Евлия Челеби наброява осем такива бейства по нашите земи към средата на XVII век. По време на война, както изглежда, юрушките бейове са се грижили за извозването на артилерията и стенобойните машини. Но самите юруци са били мирни, кротки пастири, оседнали само зиме в селищата си. От пролет до есен те бродили със стадата си по тревистите чалове.
И в Самоковско е имало юрушки поселища. Запазени са имената на петнадесет юрушки махали в обширния някога самоковски санджак. Но само имената на махалите. Поради живота си на скитници юруците не са градили здрави каменни къщи и днес почти не се срещат развалини и други останки от селищата им. Те никога не са издигали и градища или крепости. Не са имали нужда от такива. При това техните военни задължения не са включвали строежа на крепости, пък и какви причини биха могли да наложат на турските военачалници да издигнат, макар и малка крепост в глухата и затворена долина на Черни Искър, в която няма нито белег от други, по-късни турски строежи! Турците въобще не са се поселвали в Искровете…
И тъй, трябва да приемем, че Юрушкото градище в долината на Черни Искър не е строено от юруците. Те навярно са го заварили в развалини. И ако все пак са дали името си на градището, това е станало по-късно и по околен път, когато прадедите на днешните искровци са били принудени да търпят малоазиатските пришълци в планината, а те, юруците, са станували с овцете си по близките тревисти поляни. Самото заоблено връхче на градището представлява такава поляна. Бачията трябва да е била долу, при реката, която искровци са почнали да наричат Юрушка река. Впоследствие по името на реката е било наречено и самото градище. То е останало от една по-раншна епоха — от византийско или римско време, и само разкопки биха могли да ни разкрият истината, заровена в неговите зидове.
Искровци с готовност ще ви покажат и други развалини близо до пътечката между Овнарско и Преките реки. Това е Яничерското градище. Заразправят ли за него, селяните ще вмъкнат и легендата за магарето, станало вече класическо с честите си аналогични подвизи в други краища на страната. Ако на свой ред я повтарям сега, то е само заради чешмата с лъвската уста при Овнарско, позната на хиляди планинари и поклонници на Мальовица. Накратко, градището било обсадено. Защитниците се снабдявали с вода чрез канал от калени кюнци в земята. Те геройски понасяли обсадата, докато едно прекалено жадно и упорито магаре не надушило течащата вода под повърхността. То разровило почвата и разкрило кюнците. Тогава водопроводът бил прекъснат и обсадените трябвало най-сетне да се предадат… Днес по същия канал е изведена водата до прочутата лъвска чешма.
Останки от старо градище личат и в местността „Календерица“, северозападно от Дебелия рид в Лакатишка Рила. Градището навярно е било във връзка с Шишмановото „кале“ над Самоков, както някои наричат развалините връз темето на Шишманов връх. Но и те, както Яничерското градище, още не е проучено от нашите археолози. А времето го е лишило и от име!
Пак по Лакатишка Рила се срещат и други, още по-скромни следи от развалини. Стар път е водел някога от село Доспей през Шишманов връх и местността „Сухарево“, а оттам по други рътове на Лакатишка Рила към отвъдната Сапаревска баня. Една местност край тоя път се нарича „хано“, според изговора на искровци, а друга е известна като „монастиро“. Под железните плугове често се срещали ивици от червеникава пръст, останала от разрушени и изгнили тухли. Искровци вярват, че тук някъде се е гушел малък параклис или дори манастир, скрит от очите на фанатичните турци.
Но ако заровените в земята тухли изгниват след време като мъртъвците, камъните се запазват дълги векове. Стига нечия стръвна ръка да не ги натроши на парчета. Или да не ги вложи в нов градеж. Тъкмо това е ставало и още става с ония тайнствени поредици от обли и ръбати камъни, осеяли гората в местността „Надарица“ западно от Говедарци и близо до Рибарника. Те се срещат върху площ от кръгло един квадратен километър. Пътят за Овнарско минава над горната им граница. Нужни са малко наблюдателност и въображение, за да се открият останки от основи на скромни жилища между боровете, цели ивици от срутища на дворни стени и дори от други, вече по-дълги зидове, които странно наподобяват укрепена крайселищна ограда. Населението отдавна ги познава. Цели поколения от доспеймахленци и говедарчани са извличали оттам готови камъни за градеж и хубави плочи, скрити под срутените зидове на тоя изчезнал град. Ала никой не знае нещо за него. Няма и легенда. Без да бъдат археолози и като съдят само по очертанията на каменните срутища, искровци догаждат съществуването на някогашния град и го наричат Надар, по името на днешната Надарица. Но в случая те очевидно впрягат колата пред коня. Защото някой турчин, на име Надир, трябва да е бил собственик на тая гора в по-ново време и както е ставало навред из Рила, тукашното население ще е кръстило по него и самата местност, извращавайки чуждицата при нейното побългаряване.