Някъде… там… някъде

Подхвърли тоягата си, подпирайки я до вратата.

Обстановката съвсем не беше, бленуваната преди малко, но все пак бе топличко.

— А, Сейтън, идвате ли?

Инженерът, като че се зарадва, че му дойде помощ и компания, но тонът му беше възсух, навярно, за да запази дистанцията, нужна на респекта към личността си, който чувстваше, че на моменти му се изплъзва.

— Идвам, господине, но съм сам, онези останаха да поокосят наоколо — Ейб сепнато млъкна, две-три резки примигвания издадоха борбата му да спре мисълта си, като самоубиец на ръба на пропаст и после пъргаво продължи — да си свършат работата, де, нали, такова… имат още работа, а мен пък изпратиха да Ви помогна с нещо, ако има, де — лукавият шишко се огледа с неохота — пък, като няма — ще Ви правя компания, докато си почивате.

Уилкинсън усети, че Сейтън нещо премълча, но не му отдаде внимание, защото му стана забавен начина, по който дребния работник се измъкна от евентуални задължения.

— А, има, драги, ела сега за малко с мен, пък после ще си ми компания за почивка.

— Къде? А, нещо има да се свърши, нека де, нека, нали за това дойдох. Ето идвам.

— Хвани сега тук — Уилкинсън посочи едно разнебитено легло, което бе извлякъл сам в центъра на стаята — хайде, хоп.

— Ето, де, ето, а-ха, добре, че дойдох, като че съм знаел, а, шефе? Дай сега така, вдигни оттам, айде, така, полекичка, полекичка — дебеличкият мъж насити с усилия, напъни и десетки думи, съвсем прозаичното пренасяне на леглото отвън до бараката, инженерът се подсмихваше — Айде сега, господин Уилкинсън полееека, полечка-полечка, ха, тука — придружи безсмисления словесен порой, отегченото стоварване на земята на разнебитената покъщнина.

— По-спокойно, Сейтън, нека ти останат сили и за другите.

— Кои други? — Ейб стрелна поглед към младежа — май се бе прецакал със старанието си — Ама и други ли има? — въздъхна — Хайде, къде са, да ги метнем наведнъж, че днес съм се съсипал от работа. Истинска лудница беше с тия дървета, огромни, кое падне правилно, кое, аха току върху тебе, абе, дай сега…

— Не се стягай, бе, Ейбрахам — каза през смях Уилкинсън, — само се майтапя, хайде да влизаме, да ти покажа жилището ни за тези дни.

Ейбрахам Сейтън се засмя, в тон на шефа си, но го стрелна с малките си зли очички, след което го последва в сградата.

— Сега, тук е общото помещение, поразчистил съм и е що-годе приемливо — махна с ръка Уилкинсън към голямата стая, точно копие на тази у Чичо Хенри, но значително по-гола и неуютна. — Тук, на леглото зад печката, ще спи един от нас, вероятно аз, а тук — отвори друга врата — точно срещу входната — ще спите вие — четири са леглата. Е, харесва ли ти?

Младият мъж говореше все още с весела насмешка, която едва ли се нравеше на Ейб, но пък той умееше до съвършенство общуването с хора, които стоят по-високо в йерархията. Независимо коя.