Някъде… там… някъде

Най-после намери пътеката и с нездрав устрем навлезе в гората. След десетина крачки намали темпото. Малко по-натам почти спря под успокоителното прикритие на леса. Сред гъстите дървета здрачът е нетърпелив гостенин, но точно в този момент той бе все още по път и последните отсенки на далечните слънчеви лъчи придаваха закъсняла свежест на всичко около тантурестия дървосекач. Ейбрахам, противоположност на съименника си Линкълн, не само по външност, но и по мирогледа си, приседна на една височинка и приятно се замисли.

„Няма какво да си давам зор, все ще стигна при оня пръдльо. За какво да бързам — кой знае каква работа пак ще ми намери? Хм.“ Загледан във върха на обувката, Сейтън замислено чоплеше носа си. „Добре, че се махнах и от ония идиоти. Кой знае какви лайна ще изсерат? Пък после иди доказвай, че не си крив и не носиш отговорност. Тоя Харди от сутринта все нещо рови — хм — ако не набие мен, все някой ще набие“. Ейб — малодушен, като всички себеподобни — имаше много верен усет за опасностите, както и съвсем нелишена от смисъл, логика. „Този тъпанар до довечера ще е пиян като свиня и кой знае на кого ще посегне.“

Очичките му шареха тревожно. В главата му започна труден и мъчителен процес на анализ. Напрежението бе изписано на лицето му. След известно време този процес изглежда приключи. Ейбрахам прецени шансовете си да бъде набит като нищожни, но само ако си трае и не говори с Джеймс. Ако побързаше, алибито му пред Уилкинсън бе сигурно. В такъв случай нямаше за какво да се тревожи и от кого да се страхува.

Все още замислен, извади нещо от носа си, избърса го в тревата и стана без да бърза особено. Погледна небето — имаше време. В същия момент там откъдето беше дошъл пропищя резачка, недалеч от нея вой на други две и отговори. Въпреки, че голяма част от съзнателния му живот бе свързана с този звук, Ейбрахам не можеше да го понася — плашеше го, звучеше му някак злокобно.

Отдалечил се на разстояние, което убиваше донякъде пронизителния машинен писък, тумбестият работник отново забави крачка. Все пак не искаше да стигне прекалено бързо и да се намери работа по бараките и за него. Инженерчето е младо — нека действа.

Успокоил съвестта си, Ейб продължи по живописната пътека. Пейзажът ни най малко не го впечатляваше, но неволно долови звук — непознат, плашещ го. Гората около него сякаш бе подела многогласен хор. Далечен неземен грохот затътна тревожно. Ейрахам Сейтън, преживял две земетресения като по-млад, се огледа подплашено. Воден от своята инстинктивна, проста мисъл, очакваше всеки момент земята да се затресе.

Нищо такова обаче не се случи. Могъщият хор продължаваше своето епично изпълнение, като нови и нови гласове уплътняваха неговата мощ. Тънък пронизителен напев прободе слуха на объркания секач — или вятърът изкусно засвири в клонките на младите ели, или нечовешки алт скръбно напяваше своята вълшебна ария.

Ейбрахам Сейтън не беше суеверен, страхът който пролази в него — също. Той беше неподвластен на практичния разум на горския работник, не му беше изпратен от някой, не можеше и да бъде овладян от никой. Тантурестия човечец с карирана риза чуваше нещо. То вибрираше в цялото му същество. Не знаеше дали е реално, но страхът, който му внушаваше го събуди. Завъртя се като пумпал. Трескаво съсече с брадвичката младо борче, дебело, колкото предмишницата му. Около него бученето, като че възви в стон и стана още по-ужасяващо. Ейбрахам не губи време да кастри дръвчето, а го повлече в свободната си ръка, като почти тичаше, не знаеше откъде чува тези неща, но инстинктът му казваше, че трябва да бяга. Устреми се напред приведен, местейки механично крайниците си в неравен такт. Може би подсъзнателно разчиташе да се защити с „оръжията“, които носеше. Гротескно провисналото в ръката му мъртво борче обаче — напротив, правеше фигурата му още по-жалка и безнадеждна на фона на трескавата му уплаха.