Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
В несъзнаван порив той я целуна. Девойката вдигна ясния си поглед, изненадана, но не оскърбена. Това насърчи порасналото момче.
— Всъщност, търсех теб, из града, из целия град. Исках, исках да ти кажа…, да поговорим. Да се видим, защото исках нещо да ти кажа, защото вече така не можех, направо щях да полудея и реших, разбрах, че трябва да се видим, да ти призная, пък после да става каквото ще и затова тръгнах да те търся, и теб като те нямаше в градчето…
— Кажи! — момичето го прекъсна с най-прекрасната усмивка на този свят.
Младежът се сепна, но с жест, който бе сякаш роден за този миг, пое ръката и в своите, докосна я с устни и прошепна думите на обич.
Меката целувка на момичето понесе това безвремие във вечността.
8.
Денят догаряше. Еднообразният пейзаж на безкрайните равнини бе останал назад и влакът монотонно си пробиваше път през хълмиста местност, носейки се сякаш самоубийствено към плътната стена планински склонове насреща му. Никой от двамата пътници в купето обаче не изглеждаше особено заинтригуван от непрестанно сменящата се гледка. Госпожа Дохърти спеше отпуснала глава на меката облегалка, ръкоделието все още бе в едната и ръка, явно беше заспала докато плете, а Чарли дочиташе с видимо отегчение последния от вестниците си — седмичник с най-разнообразни анализи, кой от кой по-далечни от интересите на момчето. Жената помръдна на сън. Чарли чу как нещо падна глухо на пода. Плетката. Сякаш, за да изкупи одевешната си вина бързо се наведе и я вдигна, като я постави на коленете на г-жа Дохърти. Старата жена отвори очи и още сънена благодари със сдържано кимване, след което общуването им продължи по старому. Тоест никак. Единствената разлика бе, че Чарли остави вестника настрана и се загледа през прозореца, като се замисли за дядо си.
Какво ли правеше сега старият планинец. Сигурно беше получил писмото му и се подготвяше — я дръвца ще запаси, я провизии от Маунтсвил. Сигурно щеше да изкара най-ценните си колекции чайове — дядо му Хенри бе страстен любител на чая, откакто Чарли се помнеше.
— Какво ще правиш в Маунтсвил? Как е там променил ли се е? — изстреля старата жена въпросите без предисловие, почти едновременно, което явно не бе изолиран случай в държането й.
— Амии… — печелеше време Чарли, за да може да се опомни след внезапната словесна атака — Зависи откога да се е променил. Последно бях преди около девет месеца, а преди това не бях ходил около шест и всичко си беше на мястото. Непокътнато, сякаш консервирано навеки — каза момчето, като се ухили весело. Вие въобще била ли сте там или просто питате?
— Имаше една голяма красива къща до кметството, с орнаменти, с украси…
— Ааа, госпожо, вземам си одевешните думи назад, явно консервацията навеки, така, както аз съм я видял, е предстояла към момента на вашите, спомени. — Госпожа Дохърти вдигна едната си вежда — О, не исках да Ви обидя, но сградата, за която смятам, че ме питате действително е до сградата на кметството — смътно си спомням, когато го строяха — и тази къща вече не е толкова голяма и красива, а орнаментите се забелязват, когато човек се вгледа… ако се вгледа… и…
— А голямото дърво в „Мемориал парк“?
— О! — момчето се замисли как да продължи — има паметна плоча — заяви, сякаш бе намерил гениална форма, която да не засегне възрастната дама.
Госпожа Дохърти отново вдигна вежда.
— Да, плоча с гравирано на нея голямото дърво, с възрастта му, с историята му, но самото дърво се срина преди години. — Чарли потърси отзвука на казаното у жената — Аз дори имам част от него в едно бурканче… от малък — обърка се, запримигва глупаво, но лицето на старата жена се отпусна и тя се усмихна меко.
— Успокой се, наясно съм, че нищо не е вечно и че спомените ми са малко поовехтели, така, че не си ме обидил с нищо. Просто любопитство от моя страна. Не съм била отдавна там.
— А, Вие, сте била там!? За Маунтсвил ли пътувате? — повтори одевешния си въпрос Чарли.
Госпожа Дохърти неопределено завъртя глава в отговор и Чарли инстинктивно усети, че пак навлиза в чужди води. Повъртя се малко на мястото си. Чувстваше се неловко. Чудеше се дали да продължи разговора с възрастната дама, но му беше скучно, пък и тя, въпреки странния си стил на общуване му бе симпатична, затова попита, като реши да даде на разговора друга насока:
— А, може ли да Ви попитам нещо, без да искам да Ви досаждам, разбира се? — изчака новото кимване — Защо на това дълго пътуване предпочетохте да не пътувате в спален вагон, а по този начин — изви глава към заобикалящата ги обстановка.