Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
— О, шефе, перфектно, супер, аз в какви кенефи съм спал — о, това е номер едно, ама и как си я наредил, браво, бра-во — редеше Ейбрахам, без следа от свян.
Стаичката, за която говореше, бе прилична на широк килер. Сумрачна, влажна и все още недостатъчно затоплена. На него обаче не му пукаше, наистина бе спал къде ли не, а и в момента го интересуваше общуването му с Уилкинсън да върви без сътресения. Поне докато беше сам с него.
Със скаутски порив Ейб мушна две цепеници в печката.
— Ти, от кога бачкаш, шефе — предпазливо подпита Ейб, след като бяха приключили с огледа и сядаха на масата.
— Какво да бачкам? — не разбра въпроса Уилкинсън.
— Не, че бачкаш, де. Аз пък взех, че ви обидих! Имах пред вид откога сте шеф, такъв… отговорник, като на нашата група — конкретизира въпроса си работникът, мигайки глупаво, намираше думите трудно — не беше в тях силата му.
— А-а, откога работя по-специалността — ами от две години самостоятелно, по-рано бях на стаж в централното управление.
Двете години въобще не респектираха Ейб допълнително. Напротив. Въпреки това той не промени поведението си, а продължи да разпитва. Набираше информация, в която виждаше шанса си да се реабилитира пред Джими Харди и да заеме предишното си място на безметежно съществуваща, безконфликтна единица в малкото дърводобивно общество.
Уилкинсън не беше толкова глупав и също се стараеше да научи повече за подопечните си. Правеше го по-незабележимо, поне в сравнение с Ейбрахам и бе доволен, защото в своите очи контролираше ситуацията. Взимаше я в ръцете си, така да се каже. Може би малко прибързан извод, но какво да се прави — не само правдивата преценка на нещата не беше настояще за него. Част от хората всъщност никога не добиват способността за вършат или осъзнават някои работи, така, както и част от хората /несъизмеримо по-голямата/ никога не успяват да изкачат Еверест.
— А, Харди? Какво му има на тоя човек, сякаш нещо го мъчи?
Уилкинсън вероятно бе гледал доста филми с психоаналитици и видимо ги бъркаше с реалността, в която му се налагаше да живее, та даже и да заема някакво по-специално място.
— А, мъчи го то. Мъчи го, че се е родил, него. Нищо не го мъчи, ами си е такъв — поля със студена вода Ейб, горещите аналитични напъни на шефа си. — Различни хора, различни характери — продължи със съзнанието, че е казал достатъчно, дори бе прекалил в откровеността си. — Абе, той, шефе е странна птица, но… си върши работата чудесно, тъй да го кажа — стабилен е. — Резкият завой в оценката отново развесели Уилкинсън.
— Май сте приятели, а?
— А, приятели, приятели… — у Сейтън проговори накърненото му его, но съвсем слабо — … чак приятели не сме, добри колеги… абе, стабилен е, стабилен — завърши, като реши да заложи на сигурното.
— Ясно, май с Тентън са по-близки, поне с такова впечатление съм останал.
— Е, те са дупе и гащи, все са заедно, Колин му е като дясна ръка — забързано отговори Сейтън, доволен, че отдалечава разговора от себе си.
— Какво толкова правят, че чак дясна ръка? Да не са като в мафията, а?
— А! Ти пък — мафия! — Ейб като че се уплаши от думата — Не, че нещо — нищо особено, просто Колин е винаги с него, негов човек е — замаза положението секачът, усещайки, че пак се разприказва повече отколкото е нужно.
Двамата замълчаха. Ейбрахам се свлече в стола си като трескаво обмисляше какво може да го попита Уилкинсън, опасявайки се да не сгафи някак пред колегите си. Не искаше да си има работа нито с лудостта на Джими, нито с юмруците на големия скандинавец. От друга страна, това, че инженерът замълча, също го глождеше. Не искаше да губи и наваксаното на този фронт. Най-малкото не желаеше проблеми. Несигурност, страшна в мислите му, го обзе. Каквото и да се опитваше да направи — нещата все излизаха от контрол. Не, че някога ги бе контролирал особено, но неусетно събитията го изтикваха на светлината на прожекторите. А това бе последното, което той някога бе искал.
Отиде до печката, провери как гори огъня в нея. Не го одобри или просто, за да се намира на работа, отвори капака и започна да бута навътре голяма цепеница. Печката бе модел, който и двамата не бяха виждали другаде. Тя самата явно не помнеше раждането си. Мащабът й със сигурност не беше съобразен с желанието на Ейб. Дребният мъж водеше мълчалива и безплодна борба да набута най-голямата налична цепеница в тесния отвор. Не се отказваше. Не можеше да се откаже. Трябваше да покаже на шефа си колко е загрижен за благото на всички. Особено за неговото „шефско“ благо в частност. Уилкинсън разбираше прекрасно подтика за тези действия, но не каза нищо. Не се намеси. Бе се замислил над казаното, когато гласът на Ейб го изненада: