Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
— А! Хансен, е голяма работа, канара човек, колкото работа може да свърши, двойно повече ще изпие.
Мълчаливата борба бе завършила с мълчаливо поражение, затова Сейтън бързаше отведе вниманието на инженера в друга посока. Като че ли за Хансен бе безопасно да говори. Той бе трудно раздразнителен, а и какво толкова можеше да каже. Мислеше си това преди да заговори. Още възклицанието си обаче, усети, че отново не налучка верният път. Сконфузи се.
— Саймън ли беше първото му име? — попита Уилкинсън, като че ли не чул точно какво му каза Ейб или просто не искаше дава вид да е чул.
— Да, така се казва — отговори лаконично Сейтън.
Зарече се да не каже повече и дума. Днес не бе неговия ден за изява и само можеше да влоши положението си. Добър или не — точно с Хансен шега не бива — знаеше го със сигурност и затова млъкна.
— Странно име за скандинавец, може би пък някой от родителите му не е европеец или нещо такова?
Уилкинсън продължаваше да разсъждава на глас. Поради новата стратегия на Ейбрахам Сейтън диалогът се превърна постепенно в монолог, след което напълно замря. Единственото, което успя да научи за големия Хансен — и то по доста заобиколен път — беше именно, че шега с него не бива. Отбеляза си го и реши да внимава.
Сейтън започна да симулира дрямка доста явно и комично. На Уилкинсън вече не му се говореше, затова реши да не го закача. Не беше научил кой-знае колко, но бе схванал нещата в общи линии. Нямаше клауза в договора си за персонална близост с подчинените и това го улесняваше. Краткият разговор със сумтящия мъж на стола пред него потвърди първоначалното му решение. Щеше да се концентрира върху работата, за която бе тук и след няколко дни тези хора щяха да напуснат живота му.
12.
Свечеряваше се. Местата, където храсталакът беше по-гъст, се чернееха неприветливо. Около пътеката обаче, денят все още не си беше отишъл, а и за хазяина на гората, тя винаги бе светла и гостоприемна. Чичо Хенри бе облякъл лесничейската си шуба, която пазеше за по-специални случаи — слизане до града, по-далечни излети и прочее. Останала му беше от недалечното минало, когато от местната централа се сещаха от време на време да му изпратят екипировка — нещо като белег за принадлежност към голямото семейство на горските работници и специалисти. От може би година и повече сякаш го бяха забравили, но той не се сърдеше. Чичо Хенри не можеше да се сърди на никого. „Е, хората си имат работа, с мен ли ще се занимават.“, казваше си той и весело махваше с ръка. От същата екипировка бяха и здравите зимни обувки — също в тъмнозелен цвят и също за специални случаи. Дебел кафяв панталон допълваше облеклото на Чичо Хенри. Не беше „фирмено“ облекло, но старият човек смяташе, че е в тон с гората и обичаше да го носи. Дълъг нож в калъф подскачаше на дясното му бедро, докато той пъргаво криволичеше навътре в гората. Само заради навика се подпираше леко на тънка дълга тояжка с отдавна обелена кора. Не следваше пътеката навсякъде, а на места умело пресичаше ненужните за познавача извивки.
Крачеше стегнато, без да бърза, но и без да губи излишно време. Необяснимо в съзнанието му като свредел се бе забила мисълта, че трябва да види как и къде точно върви работата на секачите и най-вече да види полянката с кипарисите. Откакто говори с инженер Уилкинсън неведнъж се запитваше откъде дойде това безпокойство и не можеше да си обясни. В началото дори се опитваше да се залъже, че нещо друго го тревожи. Откакто говори с приятеля си и реши да се „разходи“, вече бе честен със себе си. Гореше от нетърпение да отиде на място, да види и да се успокои.
Докато вървеше из гората осъзна, че за момент дори бе забравил идването на внука си Чарли. „Ех, старо, старо, май вече не те бива толкоз.“, упрекна се мислено Чичо Хенри и продължи клатейки глава. Прескочи една долчинка, заобиколи група храсти и излезе отново на пътеката. Гората пееше нежно с вятъра и приветстваше своя приятел. Не бе толкова студено и скоро Чичо Хенри се стопли в дебелите си дрехи от енергичния ход. Беше почти преполовил пътя, а и беше още светло, затова се спря да разкопчае горното копче от шубата си. Премести пръчката в лявата си ръка и го стори без да бърза. Огледа се. Въздъхна.
Обичаше тези места. Самата гора беше някак особена, различна, загадъчна. В околовръст от няколко километра бе широколистна с красиви стройни букови дървета, въпреки, че надморската височина бе подходяща за иглолистни гори. Боровете и елите пък изглеждаха като тъмнозелени асиметрични пръски по околния пейзаж. Всичко това на пролет беше приказно. Обичаше я наистина стария човек тази гора.