Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
Встрани, до самата пътека, забеляза контурите на големия мравуняк, които прекрасно познаваше. Бяха различни. Наведе се напред и се вгледа по внимателно. Зачуди се. Едната му страна бе грозно смачкана, а в образувалата се вдлъбнатина и наоколо бяха нахвърляни борови клонки, по които още пъплеха разтревожени мравки. Взе едно клонче, огледа го и го помириса. Дъхаше на прясна смола. Не бе нужно време на опитния старец да отгатне, че човек бе седнал върху мравуняка и на същото място бе окастрил младо борче. Образа на Уилкинсън му се мярна спонтанно. Чичо Хенри свъси вежди. Като следствие на верижна реакция долетя мисълта за работата, която Уилкинсън бе изпратен да свърши. Сърцето му се сви. Опасенията му възкръснаха за живот вече не чак толкова неоснователни.
„… законна, планирана сеч, тъй да се каже“, прозвуча в главата му припряното допълнение на Уилкинсън при разговора одеве. Май невинния младеж не бе чак толкова невинен.
Гората като ли че беше притихнала. Старият човек се вслуша по-внимателно. Долавяше се не толкова далечния звук на резачките. Чичо Хенри хвърли рязко клончето, което все още държеше и се устреми напред тревожно.
В същия миг гората изпищя. Болка заля въздуха наоколо. Старецът го почувства и забрави за всичко. Затича се. Не избираше пътя. Храстите задираха дрехите му, паднали сухи клони се заплитаха в нозете му. Направи непремерено голяма крачка, влажната пръст поддаде под крака му и старият човек политна в цял ръст, като грубо удари гръдния си кош в загниващ корен. Не усети. Понечи да стане, подхлъзна се, падна, последва удар на същото място. Изохка, изкашля се болезнено, но успя да стане, използвайки за опора същия корен. Затича се пак, безчувствен за болката и сляп за всичко останало. Чичо Хенри бе станал една мисъл, трескава и пареща — „напред, напред“.
Старият човек тичаше. С всяка крачка разстоянието до целта намаляваше, а треската му растеше. Пръчката бе захвърлил несъзнателно някъде назад и нетърпеливо отстраняваше с ръка от пътя си пречещите му голи клони. Уилкинсън бе описал точно мястото, където се извършваше сечта.
Чичо Хенри изостави пътеката окончателно и с пределно възможна бързина се носеше напред. Наведе се да избегне нисък клон на гъста ела. С периферното си зрение забеляза пътеката. Позна последните й метри. Още малко. Вече трудно дишаше. Удареното болезнено напомняше за себе си при всяко вдишване, а и ако волята му беше млада, силите вече не бяха.
Спря се за миг. Сложи ръце на коленете си и дълбоко пое въздух. Не бе отбелязал кога престана да чува песента на машините, но го отдаде на напрежението. Изправи се и измина последните метри с бързи крачки. Отмести плътната стена, образувана от клоните на група невисоки ели и видя гледка, от която сърцето му сякаш спря.
Секунда две — дъхът му се втурна в дробовете отново. Като стар горски работник можеше да очаква нещо подобно, но нервите му бяха станали тънки като новородена тревица.
Тъмното чувство в душата му се сгъсти. Огледа се за работниците, като избягваше труповете на падналите дървета. Нямаше никой. Усещаше се доскорошно присъствие, но сечището беше празно. Прорязваха го две пресни следи от гуми. Със свито сърце старецът проследи хода им и преди да го осъзнае, видя, че те продължаваха натам, където очакваше да види гора. Знаеше, че трябва да види гора!
Чичо Хенри се затича като бесен. Ужасен. Като обезумял. Не мислеше. Отказваше да мисли. Не искаше да чувства. Не съзнаваше, че крещи.
Не беше крясък. Беше вопъл. Защото разбра.
Разбра, че страховете му са били реални. Предчувствията му са били истина.
Следите от автомобилни гуми изкачваха леко възвишение сред паднали дървета. Запъхтян старецът ги последва. На предела на силите си взе дълбоко въздух и продължи сред ширналото се мъртвило.
„Не! Не! Там са. Зад завоя са /вече имаше завой/ Защо бе, хора? Защо?“ Старият човек вече плачеше. Топката черен лед, заседнала на гърлото му, се стопяваше в горчиви едри сълзи.
Зави.
Колин Тентън хвърли резачката си в задната част на джипа, изтътна едно бодро „Давай!“ и се метна в движение до Джеймс. Каращият включи на втора предавка и пръстта под колелата се разхвърча със свистене.
Но не това гледаше Чичо Хенри. Не това виждаше. Разширени до крайност очите му поглъщаха картината, която като нажежено желязо прогаряше душата му.
Кипарисите са тъжни, но горди дървета. Едновременно внушителни и изящни. Древната легенда за тях навява тъга, носи вечността в себе си.