Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
Вече тичаше. Воят на резачките, тътенът на гората — всичко това, като че даде криле на дребния дървосекач. Бягаше с невиждащи очи и нечуващи уши. Последното осъзна постепенно, някак неосъзнато постепенно и забави крачка. Кръвта бумтеше в слепоочията му и заглушаваше околната тишина.
Наистина само тишината бе това, което чу, след като най-после възвърна възприятията си. Нямаше го нито тътена, нито монотонното жужене на резачките.
Вече.
Огледа се. Странно. Всичко наоколо беше спокойно, а горската пътека живописно се губеше напред. Ейбрахам започна действително да се успокоява. Седна. Мястото в личността му, останало незаето от интелект, бе запълнено с достатъчна доза прагматизъм, който по-романтичните натури биха нарекли философски поглед на нещата. Философски бе погледнал Ейб навремето, когато майка му — отрудена, тиха и работлива женица, бе предпочела да сложи край на живота си, пред угрозата да бъде бита безжалостно от баща му — методично, ден подир ден на сивия й живот. Философски момчето /тогава/ нито се „поболя“ от мъка по майка си, нито се отчужди от баща си. В днешния живот място за сантименти няма, реши тогава Ейб — може би малко недостойно, но му свърши работа. Тогава.
Свърши и сега, защото след дълбокомислено почесване по врата и неколкократно, безадресно бъркане в носа, трътлестият дървосекач с карираната риза, философът на своето време, реши, че всъщност НИЩО не се е случило, а просто НЕЩО му се бе сторило. Бе му се счуло — я от умора, я от уискито… — все въпроси, които Ейбрахам Сейтън не сметна за важни и които отмина с достойнство.
Приседна на малка могилка до пътеката и делово окастри /вече/ тоягата си. Огледа за падащия здрач и отново пое към Уилкинсън, твърдо решен да не казва на никой за случилото се, за да не го сметнат за „куку“.
Следваше криволичещата пътека като не мислеше за нищо. Не бе вървял дълго, когато постройките, към които се бе насочил започнаха да се мяркат иззад прореждащите се дървета, докато в крайна сметка Ейбрахам ги видя изцяло. Приближавайки откритата местност, пътечката се разделяше и разклоняваше във множество „ръкави“, подобно делта на вливаща се в морето река. Ейб, като практичен човек, избра „ръкава“, водещ към най-прегледната от барачките.
Беше постройката на Чичо Хенри.
Докато се спускаше към задната й част, мъжът ахна. Почти влюбено се загледа в наредените и приготвени за огрев дърва, виещия се от комина пушек. „Е, пръдльото, се представи добре.“, мина му възвишената мисъл. Дори за миг не се замисли, възможно ли е действително „пръдльото“ /название, продиктувано от сдъвканото его на Ейб/ да е направил всичко това за краткото време, което беше тук. Хора като него бяха над тези неща и Ейбрахам предвкусваше единствено комфортния уют, който го очакваше. Изглеждаше дори леко замечтан до момента, в който не чу непознатия глас на Чичо Хенри. Секачът се сепна от блаженството си. Бързо се окопити и инстинктивно се притаи зад група трънливи израстъци. Не стори това особено ловко и безшумно. Значително по-внимателно се намести, за да вижда говорещия и се заслуша. Обичаше да знае разни тайни неща за другите — кой знае, можеха и да му свършат работа. Пък и никак не му беше съвестно. Напротив.
— … ми е едно такова радостно, но нещо от одеве ме човърка. Не знам, … знам ли… това момче изглеждаше свястно, ама… де да знам, ти какво ще кажеш? — старият човек бе седнал на любимото си място — мекия мъх сред огромните корени на своя приятел. — Мълчиш, а? Знам, знам, после ще ми кажеш. Не ме свърта на едно място. Не съм ходил отдавна. Нещо се безпокоя… Е, старо — Чичо Хенри погали грапавата кора — май съм отвикнал от хората, хи-хи-хи — пак си беше същия смях, но някак по навик, разсеян, за друго мислеше старецът — Какво съм се залутал, то момчето уважително, да го видиш — в очите ме гледа. Разкажи ми, та разкажи… е — разказах му туй-онуй, но не всичко, не всичко, и за тебе не му казах… хи-хи… Учтиво момче, разбира си от професията, пък аз — закахърил съм се, значи? Ама да взема да ида, а? — запита внезапно, като погледна нагоре, подръпвайки мустака си.