Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— А, не мога и там да ви откарам! — възкликна Ърни. — Да ви повозя е едно, ама и други хора чак дотам…
Тийтайм въздъхна.
— Досега се разбирахме толкова добре. Ърни, чуй ме — или ще ни прекараш през прохода, или, макар да го казвам с голямо съжаление, ще те убия.
— Ама ако ви отведа там…
— Какво лошо може да те сполети? Най-много да си загубиш работата. А иначе ще умреш. Всъщност се оказва, че ти правя услуга. Хайде, кажи „да“.
Мозъкът на коларя съвсем се оплете. Момъкът наглед беше глезено конте, пък и говореше приятно, само дето думите не се връзваха с гласа…
— Освен това не е твоя вината, ако си бил принуден с нож, опрян в гърба.
— Е, да, щом съм бил принуден…
Конят спря и зачака с търпението на животно, на което маршрутът му е по-ясен, отколкото на коларя. Ърни порови в широкия джоб на кожуха и извади нещо като кутийка за енфие. Отвори я и вътре засия някакъв прашец.
— С това какво правиш? — любознателно се осведоми Тийтайм.
— Ами вземаш една щипка и я подхвърляш във въздуха. Чува се едно „зън“ и пролуката се отваря.
— Виж ти… Значи никакво специално обучение или тайни думи?
— Ъ-ъ… не. Подхвърляш прашеца към стената, после — „зън“.
— Сериозно? Може ли да опитам?
Отне кутията от безволно отпуснатата ръка на коларя и пусна щипка прашец пред муцуната на коня. Във въздуха светна тясна арка, от която се разхвърчаха искри, чу се мелодичен звук.
— Леле! — разтресе се каруцата. — Дейви, глей колко е хубаво…
— Ъхъ.
— К’ви искрички…
— А после караш напред, така ли? — пожела да уточни Тийтайм.
— Ами да, само че бързо. Остава отворено за-малко.
Младежът прибра кутийката.
— Много ти благодаря, Ърни. Извънредно съм ти признателен.
Другата му ръка се стрелна напред. Блесна метал. Коларят примига и се килна от каруцата.
Отзад настъпи тишина, наситена с потрес… и с оттенък на искрено страхопочитание.
— Ама че скучно човече беше, нали? — озърна се за миг Тийтайм и хвана поводите.
Заваля сняг и върху неподвижното тяло на Ърни, и през няколко качулати сиви роби, увиснали във въздуха.
„Трябва да си признаем — отбеляза първият, — че той буди възхищение.“
„Наистина — съгласи се вторият. — Ние никога не бихме се насочили към целта по този път.“
„Особено находчив е за човек“ — добави третият.
„А най-прекрасното е — каза първият или вторият, защото робите не се отличаваха абсолютно по нищо, — че ще контролираме още толкова много неща.“
„Мисленето им е изумително — вметна друг. — Алогична логика.“
„Децата… Кой би се сетил? Но днес — децата, утре — целия свят.“
„Дайте ми дете, преди да е навършило седем години, и ще бъде мое завинаги…“
Настъпи ужасна пауза.
Съществата, наричащи себе си Ревизорите, не вярваха в нищо, освен може би в безсмъртието. И знаеха, че единственият начин да го постигнат е да не живеят изобщо. А най-силно не вярваха в индивидуалността. Да бъдеш личност означава да си твар с начало и с край. Те се опираха на извода, че в безкрайната Вселена всеки живот е невъобразимо кратък, затова умираха мигновено. Разбира се, в логиката им имаше уязвим елемент, но докато го открият, вече беше твърде късно.
Преди всичко отбягваха изказвания, действия или преживявания, които биха могли да ги откроят от останалите.
„Изречението беше в първо лице“ — заяви един.
„А! Да… Но нали разбирате, ние само цитирахме — побърза да се поправи другият. — Някакъв религиозен деец го бе казал, и то за възпитанието на децата. Затова е логично той да говори в първо лице. Аз обаче никога не бих се изразил… Проклятие!“
Робата изчезна в бледо облаче дим.
„Нека това ни бъде за урок“ — изрече един от оцелелите, а в същия миг започна съществуването си друга неразличима сива роба.
„Да — потвърди новодошлият. — Както изглежда…“
Спря се насред изречението. Доближаваше ги тъмен силует.
„Той е!“
Те избледняха припряно и се изгубиха в околния фон.
Тъмната фигура спря до поваления колар и се наведе.
— ДА ТИ ПОМОГНА ЛИ ДА СТАНЕШ?
Ърни го погледна с благодарност.
— Ъхъ, няма да е зле. — Стъпи на краката си и залитна леко. — Ей, господине, ама пръстите ти са ледени!
— СЪЖАЛЯВАМ.
— Оня защо го направи? Нали си кротувах? Можеше да ме затрие!
Смърт се озърташе и душеше сърдито въздуха.
— И сега как ще се разправям с шефа, а? — горещеше се Ърни.
— ИЗВИНЯВАЙ. НЕВЪЗПИТАНО Е, НО СЕ РАЗСЕЯХ ЗА МИГ.
— Ами как ще обяснявам, че някакви типове са отпратили с каруцата? Ще ме изритат, големи главоболия ще си имам…
— А, РАЗБИРАМ. ПОНЕ В ТОВА ОТНОШЕНИЕ, ЪРНЕСТ, ИМАМ ДОБРА НОВИНА ЗА ТЕБ. УВИ, ИМАМ И ЛОШИ НОВИНИ.