Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
Дори гласът беше спретнат. Подсказваше, че притежателят му винаги брои рестото, преди да излезе от магазина.
— Продължавай, Ърни — подкани Тийтайм. — Доколкото знам, трябва да заобиколим и да минем зад Университета.
Каруцата пак задрънча по калдъръма, а спретнатият гласец подхвана разговор:
— Най-добре да прибереш париците и да се изсулиш кротко. Прав ли съм?
Някой промърмори одобрително:
— Туй съм го засукал с майчиното мляко.
— Господин Лилиуайт, още много хитрини сте засукал с млякото на майка си.
— Ей, я да не приказваш за наш’то мамче! — отекна отглас от земетръс.
— Банджо, стегни се, де. Това е господин Браун!
— Ама що плещи за мамчето!
— Ясно, ясно! Впрочем, здрасти, Банджо. Някъде по джобовете имах бонбонче… Заповядай. Да, вашата майка разбираше тънкостите на живота. Влизаш тихомълком, вършиш си работата без разтакаване, после изчезваш по терлици. И не се помайваш на мястото, за да броиш плячката и да се тупаш е гърдите колко си печен. Прав ли съм?
— Господин Браун, като я премерих на ръка тая торба, не сте си губил времето.
— Джобни пари, господин Котако. Подаръче за Прасоколеда, образно казано. Аз така си го представям — не награбваш всичко и не тичаш презглава. Вземаш малко и излизаш спокойно. И се обличаш прилично. Това трябва да запомни човек — да не бяга Никога! Онези от Стражата веднага се втурват подир теб. Същински гончета са. Не така! Свиваш невъзмутимо зад ъгъла, изчакваш да задочне шумотевицата и се връщаш. Тогава се слисват и те пускат да минеш покрай тях. Пожелаваш им лека нощ и се прибираш вкъщи да пийнеш горещ чай.
— Тъй, тъй! Ако имаш здрави гащи, измъкваш се от кашата.
— Не ме разбрахте, господин Мъхнатко. Никога не затъваш в нея… Ха! Банджо, какво стана с устата ти?
— Падна му едно зъбче — изкиска се някой.
— Ъхъ, господин Браун, падна ми зъбче — потвърди планината с грохот на търкалящи се камъни.
Наоколо вече нямаше никого въпреки оживлението в града зад тях и близостта на Невидимия университет. Къщите по улиците бяха очевидно изоставени. И звуците се променяха странно. Шумотевицата на Анкх-Морпорк стигаше до ушите им като през дебела стена. Навлизаха в презряното кътче на града, където Университетът открай време се отърваваше от отпадъците си, затова на квартала му излезе името Пърхащата недвижимост.
— Скапани магьосници — изсъска Ърни по навик.
— Моля? — учуди се Тийтайм.
— Прадядо ми все се вайкаше, че сме имали имот някъде тука. Ниски равнища на магията, как пък не! На магьосниците нищичко им няма, нали се пазят с разни заклинания. Тук магийка, там магийка… Ама все някъде се утаяват, нали?
— Около Университета имаше и табели с предупреждения — напомни спретнатият гласец.
— Да, бе! — прихна друг. — Все едно на тях пишеше: „Страхотни са за подпалки.“
— Ама чуйте бе, хора! Хвърлят стара магия за гърмене, после друга за правене на злато, накрая трета за отглеждане на моркови. И к’во става, като се смесят, а? Прадядо се кълнеше, че някои сутрини семейството се будело и к’во да види? Зимникът пораснал над покрива. Ставало и по-зле — добави мрачно Ърни.
— Няма лъжа — подкрепи го някой отзад. — Както си вървиш по улицата и срещаш себе си. Тъпотия!
— Кучето мъкнело разни боклуци вкъщи — продължи разпалено коларят. — Прадядо викаше, че все се криели зад дивана, щото не се знаело… Потрошени жезли със зелени пушеци около тях, ей таквиз щуротии. А котето като почнело да си играе с нещо, по-добре било да не се заглеждаш. — Ърни почти забрави настоящите си затруднения, обхванат от наследствен праведен гняв. — Сега ни лъжат в очите, че старите книги за магия ги заравяли надълбоко, пък заклинанията ги рециклирали. Да не е голяма утеха, като картофите ти вземат да се разхождат по полето? Прадядо отишъл да се оплаче на главния магьосник, пък оня му казал… — Заговори със задавен носов глас, както си представяше произношението на образованите хора: — „Временни неудобства, добри ми човече, всичко ще отшуми след някакви си петдесет хилядолетия.“
Вече личеше, че се намират в задънена улица. Полусрутени къщи със зейнали дупки вместо врати и прозорци се облягаха пиянски една на друга.
— Нали уж щяха да поразчистят тука… — изсумтя някой.
— Да, бе, чакай! — Плюнката на Ърни тупна на земята и избяга. — Разни смахнати се навъртат наоколо, ровичкат, отмъкват по нещо…
— Право към стената — дружелюбно изрече Тийтайм. — Ако съм схванал правилно, обикновено преминавате до купчината боклук при сухото дърво. Е, не съм ви виждал точно в този момент…