Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— Откога в тая дупка има келнери, а?
— Добър вечер — поздрави ги учтиво Тийтайм и остави подноса на масата.
Зяпнаха го онемели, а той им се усмихна приятелски. После грамадната длан на Мъхнатко плесна по масата.
— Ще ни се промъкваш, дребосък такъв… — започна заплашително.
В техния занаят хората обикновено се сдобиваха с качество, близко до ясновидството. Средния Дейв и Котака небрежно поизместиха столовете си настрани.
— Здрасти и на теб! — жизнерадостно изрече Тийтайм.
Нещо блесна и един нож се заби между палеца и показалеца на Мъхнатко, който се вторачи уплашено във все още непокътнатата си ръка.
— Казвам се Тийтайм, а ти кой си?
— Ами… Мъхнатко.
— Интересно име. И защо те наричат така?
Средния Дейв сгуши глава в раменете си, а Мъхнатко се вторачи в лицето на убиеца. Стъкленото око беше просто топче от леко просветваща сивота. Другото приличаше на точица в бяло море. Единственият допир на Мъхнатко с интелекта се състоеше в обирането и пребиването му, но внезапно пробудилият се инстинкт за самосъхранение го прикова към стола.
— Щото не се бръсна — смънка той.
— Господине, острите неща го дразнят — подсказа Котака.
— Мъхнатко, а ти много приятели ли имаш?
— Ъхъ, намират се, колкото да не е без хич…
С внезапно, стряскащо движение Тийтайм се извъртя, докопа стол, премести го до масата и се настани. Трима от тях вече бяха стиснали дръжките на мечовете си.
— Аз пък нямам — обясни убиецът, сякаш се извиняваше. — Май не знам как да се сприятелявам. Но от друга страна… Струва ми се, че нямам и нито един враг. Приятно е, нали?
С искрящия, припукващ и диво въртящ се фойерверк на ума си Тийтайм размишляваше за безсмъртието.
Безспорно беше луд, но не и глупак. В Гилдията на убийците имаше множество портрети и бюстове… не на нейни членове, а на прочути техни обекти, всеки придружен със скромна бронзова табела, например: „Напуснал този скръбен свят на 3 груни в Годината на сгърчената въшка със съдействието на достопочтения К. У. Добсън (Клан на усойницата).“ В много образователни институции с традиции има мемориални зали в чест на възпитаниците, отдали живота си за кралството и страната. Гилдията не се отличаваше от тях, само че възникваше въпросът, чий живот е бил отдаден.
И всеки от младоците в тази професия искаше да се запише някъде по стените. Това си беше безсмъртие…
Мъжете около масата го наблюдаваха. Трудно беше да се налучка за какво си мисли Банджо и дали мисли в момента, но останалите явно беснееха: „Нахакано дребно копеленце като всички убийци. Ще ми се прави на всезнайко! Мога да го смачкам с два пръста. Ама… Чувал съм разни истории. Пък и от очите му тръпки ме побиват…“
— Казвай за далаверката — подкани го Мрежестия.
— Ние не се занимаваме с далаверки — уточни Тийтайм. — Ние изпълняваме поръчки и извършваме услуги. А тази услуга ще ви донесе по десет хиляди долара на човек.
— Доста повечко, отколкото дават ония от Гилдията на крадците — отбеляза Средния Дейв.
— Никога не са ми били симпатични — отвърна Тийтайм, без да го погледне.
— Че защо?
— Твърде много въпроси задават.
— Ние за нищо не питаме — побърза да се намеси Мрежестия.
— Значи ще си допаднем — усмихна се убиецът. — Поръчайте си по още едно питие, докато чакаме и другите от нашия малък сплотен екип.
Мрежестия забеляза как устните на Средния Дейв се готвят да избълват: „Кои…“ Срита го под масата.
Вратата се открехна. Вътре не влезе, а се вмъкна невзрачна фигура и ги изгледа над вдигнатата си яка.
— Ей, ама тоя е магьосник — промърмори Мъхнатко.
Фигурата си придърпа стол.
— Не съм! И тук нямам име!
— Ясно, господин Безименен — подсмихва се Средния Дейв. — Само дето си забравил да си свалиш островърхата шапка. Тоя тука е брат ми Банджо, оня е Мъхнатко, до него е…
Нещастникът се озърна отчаяно към Тийтайм.
— Не исках да идвам!
— Господин Сайдни наистина е магьосник. Поне е студент в Невидимия университет. Само че не му върви напоследък, затова все пак се присъедини към нашето начинание.
— И в к’во толкоз не му върви? — не се сдържа Средния Дейв.
Магьосникът се стараеше да не срещне ничий поглед.
— Прецених неправилно вероятностите.
— Аха, загубил си облог! — досети се Мрежестия.
— Платих си навреме.
— Така е — потвърди Тийтайм, — но има една неприятна подробност — тролът Хризопраз не понася жълтиците, които на другия ден вече са оловни. Нашият приятел има спешна нужда да припечели малко пари, и то на място, където няма да му откъснат ръцете и краката.