Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
Едната му ръка размаха дебела пачка писма.
— Да не мислите, че тези малки гадинки биха писали на някого, дето минава през стени? А и трябва още да поработите над вашето „Хо-хо-хо!“, ако нямате нищо против да ви посъветвам.
— ХО. ХО. ХО.
— Не, не и не! — възмути се Албърт. — Господарю, трябва да вложите повечко живот в смеха, да ме прощавате за неволната обида.
— А ТИ ОТКЪДЕ ЗНАЕШ ВСИЧКО ТОВА?
— Все пак и аз бях малък някога. Окачах си чорапчето до огнището всяка зима като другите послушни дечица. За да ми го напълнят, както и вие правите сега. Е, вярно, по онова време намирах малко наденички и черен пудинг, и то ако имах късмет. А в някое от пръстчетата винаги напипвах розово захарно прасенце. На Прасоколеда все се тъпчехме като свине, с извинение.
Смърт се озърна към чувалите.
Странен, но неоспорим факт — каквито и играчки да бе сложил вътре Дядо Прас, отгоре стърчаха плюшени мечета, войничета с толкова крещящо пъстри униформи, че биха се набивали на око и в някоя дискотека, барабанчета и захарни пръчки на червено-бели ивици. Действителното съдържание обаче се оказваше още по-кичозно и на неизменната цена 5,99 долара.
Бе поровил в един-два чувала. Намери например Истински нинджа от Ахатовата империя с Миниатюрно нунчаку, също и Капитан Керът от Нощната стража с Пълен набор оръжия, всяко от които струваше повече от самата дървена кукла.
Но и играчките за момичета бяха не по-малко потискащи — почти само засмени кончета. Смърт беше убеден, че е лошо конете да се хилят, защото в такъв случай непременно са намислили някаква лукава пакост.
Въздъхна за кой ли път.
Много го мъчеше и непосилната задача да реши кое хлапе е било послушно, а кое — не. Досега не му се налагаше да се замисля за подобни дреболии. Добър или лош, всеки го чакаше едно и също.
Трябваше обаче да свърши всичко както е редно. Иначе нямаше да постигне целта си.
Шопарите спряха до поредния комин.
— А, ето го — измъкна писмото Албърт. — Джеймз Ридъл, осемгодишен.
— ПОМНЯ, ПОМНЯ. ДОРИ СИ Е ПОЗВОЛИЛ ДА НАПИШЕ: „ХАЙДЕ НА БАС, ЧЕ ТЕБЕ ТЕ НЯМА, ЩОТО СЕ ЗНАЕ, ЧЕ БАЩИТЕ И МАЙКИТЕ НОСЯТ ПОДАРЪЦИТЕ.“ ДА, БЕ — промърмори Смърт с най-близкото подобие на присмех, на което беше способен, — СИГУРНО ГОРЯТ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА СИ ОДИРАТ ЛАКТИТЕ В ЧЕТИРИМЕТРОВ ТЕСЕН И НЕПОЧИСТЕН КОМИН. ЩЕ ГЛЕДАМ ДА ОСТАВЯ ПОВЕЧЕ САЖДИ ПО КИЛИМА ТУК.
— Именно, господарю. Навлизате в ролята.
— АМИ АКО РЕША ДА НЕ МУ ПОДАРЯ НИЩО, ЗА ДА ГО НАКАЖА ЗА НЕВЕРИЕТО МУ?
— Може, ама какво и на кого ще докажете?
Смърт въздъхна.
— ПРАВ СИ.
— Погледнахте ли си списъчето за всеки случай?
— ДВА ПЪТИ. А ТИ СИГУРЕН ЛИ СИ, ЧЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА ПРАВЯ САМО ТОВА?
— Абсолютно.
Албърт огледа мрачно заснежените покриви наоколо. Не се чувстваше особено уютно. Помагаше, защото Смърт му беше господар, пък и ако един скелет можеше да има сърце, щеше да е много добро. Все пак…
— Господарю, убеден ли сте, че точно ние сме длъжни да вършим тази работа?
— ИМАШ ЛИ ПО-СПОЛУЧЛИВО ПРЕДЛОЖЕНИЕ?
Пак опряха до същността на проблема. Не знаеха какво друго да предприемат.
А някой задължително трябваше да свърши работата.
На улицата пак имаше мечки.
Сюзън ги пренебрегна решително и дори не внимаваше дали стъпва по локви и цепнатини.
А те се тълпяха наоколо, леко озадачени и полупрозрачни, видими единствено за децата и за нея. Лошите новини се разпространяват светкавично. Мечките вече знаеха за ръжена. И се стараеха да внушат с вида си: „Ами ние похапваме само ядки и ягодки. Големи остри зъби ли? А, къде са? О, тези ли зъби? Ами… С тях чупим лешници. Пък и някои ягодки се бранят много свирепо…“
Градските часовници звъннаха по шест пъти, когато тя се прибра в къщата. Имаше свой ключ, защото никой не би посмял да намекне, че тя е от прислугата.
Не можеш да си и херцогиня, и слугиня. Не намираха нищо неуместно обаче тя да бъде гувернантка. Подразбираше се, че Сюзън просто си запълва времето, докато постигне единствената достойна цел в живота на момичетата, тоест да се омъжи.
А родителите на децата я гледаха отдолу нагоре. В края на краищата беше дъщеря на херцог, а господин Гейтър — видна личност в търговията на едро с ботуши и обувки. Госпожа Гейтър пък се напъваше да влезе в по-висшето съсловие. В момента четеше усилено книги за добрите обноски и придворния етикет. И се отнасяше към Сюзън със смутената почит, която смяташе, че дължи на всекиго, който по рождение знае разликата между носна кърпичка и салфетка за маса.
Сюзън за пръв път се сблъскваше с идеята, че можеш да се издигнеш в обществото, като трупаш червени точки, сякаш си в забавачка. Освен това благородниците, които бе срещала в дома на баща си, не признаваха някакви си салфетки и носни кърпи, а по-скоро изповядваха правилото: „Всичко на пода, кучетата ще почистят.“