Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
— И кого ще посочиш за свидетел, че си бил ошамарен? — засмива се подчертано весело Ефремов. — Приятелите ми? Логинов?
— Като ви запънат, пръв ще си признае Логинов. А после приятелите ти ще се откажат един през друг от теб. За да си увардят кожата. И христовите апостоли са се отказали от учителя си, щом са видели дебелия, нищо че са светци. Не ми е хубаво сега, но не бих желал да бъда на вашето място утре… А на твоето — най-малко…
Ефремов ме поглежда с откровена омраза и изфучава към помещението. След малко излиза Кузманов и ми нарежда:
— Застъпвай на пост пред вратата. И докато стоиш, си помисли за войнските задължения. И за войнишката дружба… Мисли, лъв!
Мисля. Особено за войнишката дружба между лъвовете. До тук много трудно хваща корен и много лесно се прекършва. Казано по-точно — никаква я няма. Може би по-нататък?… През следващите два часа мисля. А после лягам да спя. Не, че ми е спокойно, но… Войнът трябва да спи, за да бъде бодър, ако му се наложи да се бори с врага. Нали така?…
Сутринта ротният пристига весел и усмихнат. Какво му е, та да не е весел? Вместо да клечи пред врата, може би е правил креватна гимнастика. Жена му е хубава. Поборили са се, после тя е сложила глава на рамото му и са си побърборили. Думи, които нищо не значат, но са така приятни и успокояващи.
Тая казарма… Все те избива на мисли за креват…
Трябва да мисля по темата. Ротният е свестен, дано даде рамо. Нещата въобще не са в безнадежден план, но трябва да внимавам на завоите…
Светата троица веднага хлътва при него. След малко излизат. Кузманов ми нарежда грижовно:
— Влез при ротния. И внимавай какво ще говориш… — Вече не лъхат на водка, а на паста за зъби. Хубави, стегнати момчета. И очевидно пообъркани.
Влизам и подчертано уставно искам разрешение да остана. Човекът рови в някакви документи. Повдига поглед.
— Какво е ставало нощес? Нещо ми обясняваха, но нищо не разбрах. Да видим ти ще успееш ли да ми представиш малко по-ясно нещата…
Това да иска от мен. Обяснявам. И усещам, че не мразя Логинов. Мек е, но не е лош. А за предател е направо добър, като апостолите. Когато стигам до шамара, ротният спира да рови из документите:
— Удариха ли ти шамар или го казваш, за да се оформи драма? Да не си го измисляш?
— Удариха ми. И понеже…
— Кой ти удари шамара?
— Не видях. И понеже на Ефремов му се видя недостатъчно, поиска да му застана за още един… — И доразказвам за разговора във фоайето.
— Ако е вярно поне половината от това, което ми казваш, ще им… Я ги извикай! — За да изляза от помещението, отново трябва да рапортувам, но човекът махва с ръка: „Айде, няма време!“
Тримата слухтят пред вратата. Каня ги с жест на императорски церемониалмайстор:
— Господа, заповядайте на бал…
При друг случай, за такива думи биха ми… Но сега минават край мен и един през друг започват да обясняват… За отбелязване е, че са доста добронамерени към мен. Случило му се на момчето, младо е, станалото — станало… Иначе е добър боец, включва се редовно в хигиенните мероприятия, свързани с миенето на чиниите. И е добър спортист. Тича по цял ден… Най-запален мой защитник се оказва Кузманов…
Ротният спира с ръка тройната тирада.
— Като ще ви зашамаросам… И тримата… Възпитатели! Ефреме, знаеш ли, че всички извадихме късмет? Ако удариш спящ човек, е много вероятно да предизвикаш инфаркт. Как би се чувствал днес и сега, ако тоя, устатият, беше белнал очите? А, момче глупаво?! На мен нямаше да ми е хич добре… — Казва го искрено, пита ги с поглед.
Боже мой… Тая черна нощ свършва. По един неочакван начин. Усещам спазъм в гърлото. Може да ви се стори смешно, но внезапно изпитвам желание да отида и да прегърна капитана. И да му кажа някакви хубави думи. Не, че ще го направя, но… Има господ! Поне понякога…
Вероятно наистина съм слабохарактерник… През нощта ненавиждах тези, тримата. Докато се разхождах пред кафявата врата си помечтах, как ги гледам, че се държат на края на покрива на висока сграда. И се гърчат в последно усилие да не полетят надолу. Аз мога да им помогна, но не го правя. Даже не ги удостоявам с вниманието си, а разглеждам някакви ластовици, които си хвъркат из синьото небе. После си представих същото, но тоя път те висяха на скала над някаква пропаст. За разнообразие, в небето се рееше орел. За разлика от тях, пернатият се чувстваше уверен нависоко.
Вероятно съм слабохарактерник… Сега ги гледам и усещам, че ще им помогна, ако увиснат над високото. Нещо става. Военният с четирите звездички направи някаква магия. Заговори човешки и изведнъж виждам случилото се в съвсем различно измерение. Тия са глупчовци. Но и аз съм глупчо! А глупчовците трябва да бъдат колегиални един към друг, нали?