Чудовището на нашата улица

Засрамена, Франки сведе поглед към сивия болничен халат с усмихнатото лице на него. Родителите й, тъй като вече не бяха деца, рядко се нуждаеха от зареждане. Но сега очевидно изпитваха остра нужда да се заредят и вината за това бе нейна.

Тя вдигна глава и се застави да ги погледне в очите. Но вратата бе вече затворена и там нямаше никой.

„Сега какво?“

От другата страна на стената машината за зареждане на Виктор и Вивека се разбуди с бръмчене. В това време Франки, пълна с повече енергия от електроцентралата в Салем, влачеше крака безцелно по искрящо белия под и мечтаеше за живота извън лабораторията на баща си. Копнееше да научи последните новини от приятелите си. Но къде бяха те? И те ли бяха наказани? Все още ли бяха нейни приятели?

А къде се изгубиха Мелъди и Джаксън (тире) Ди Джей Хайд? Двамата трябваше да работят върху плана за спасяването на Франки от Бека. Но и от тях нямаше вест… освен ако не си отплащаха, че и тях бе изложила на риск. Може би Ди Джей дори не я харесваше. Може би в този момент Мелъди и Бека бяха заедно и й се надсмиваха; вдигаха чаши с пенливата сода на нормитата и наздравици за успеха си… „Наздраве за Франки — най-големият лапнишаран, по-голям дори от Блу!“

Като се покатери обратно на леглото, тя уви около цялото си тяло електромагнитното одеяло, покрито от естествена кожа.

— Виж, Циклоп. Аз съм рулце от авокадо.

Лампата я гледаше безучастно.

Самотата повея вътре в нея като първия хладен бриз на есента, мразовит намек за тъмнината, която я очакваше занапред.

Нов гръм удари. Проблесна светкавица. От клетката на глитератите се чу отново тихо туп-туп-туп-туп.

— Спокойно — измърмори Франки от кожената си фунийка. — Това е само…

Нова мълния.

Уличните лампи угаснаха. Бръмченето на машината от другата страна на стената замря. Лабораторията потъна в мрак.

— Това беше токов удар! — Франки изрита одеялото и седна. — Не ми ли стигат другите наказания?

От напрежението пръстите й започнаха да изпускат искри и осветиха стаята.

— Наелектризиращо! — прошепна тя, преосмисляйки наново своя иначе смущаващ навик да искри.

Водена от пукащите жълти пламъчета, Франки се отправи към вратата. Ако успееше да се добере до стаята на родителите си, преди последните им капчици енергия да са се изпарили, можеше да им даде малко от своята, докато машината заработи отново. Може би тогава щяха да разберат какви късметлии са, че имаха такава дъщеря. Може би щяха да я прегърнат.

Докато Франки посягаше към дръжката на вратата, нов бриз повя край нея. Но този не приличаше на самотата. Беше по-скоро вятър. Тя се извърна бавно по посока на хладния бриз, като се взираше напрегнато в мрака. Но не можа да види нищо друго, освен набръчкания подгъв на халата и босите си зелени крака.

Вятърът повя по-силно.

Устата на Франки пресъхна. Болтовете й изтръпнаха. Разхвърчаха се искри.