Чудовището на нашата улица

— Ами може да започнеш, като махнеш останалите ленти от краката ми — подкани я тя. — Не мога да стигна тези отзад.

— Забрави! — измърмори Мелъди. — След всичко, което ти разказах, ти за това ли мислиш? За краката си?

Бип!

Мелъди погледна телефона. Имаше ново гласово съобщение от Бека. Този път го пусна на високоговорител.

„Тик-так… тик-так… тик-так…“

Луничавото лице на Бека изскочи в съзнанието на Мелъди. Това бе лице, на което до скоро вярваше. Лице на момиче, с което обядваше в стола. Лице на приятелка. Но сега това лице излъчваше самодоволство и сигурно се смееше гръмогласно „муухаухахахаааа“ всеки път, когато Бека изпращаше глупавото си съобщение. Мелъди се опита да си представи как бившата й приятелка тършува из телефона й, натъква се на клипа с Джаксън, скалъпва плана за изнудване, очерня Франки, повежда лова на чудовища, сее навред паника и страх и използва нараненото си его като извинение да разрушава чуждото щастие…

„Пфу!“

С всяка мисъл сърцето на Мелъди биеше по-бързо и по-тежко. Искаше да се изправи и да почне да действа; да отскубне главата на Бека, както Брет случайно бе отскубнал главата на Франки. Искаше да скочи от масичката, да сграбчи една от лентите от безценните крака на Кандис и да изтръгне навън собствения си гняв.

И това и направи.

— Ааааау! — изпищя Кандис.

Мелъди прекоси отсечено всекидневната, изпълнена с нова устременост.

— Следващият, който ще пищи така, ще бъде Бека.

— Чакай — Кандис заприпка след нея. — Мислиш ли, че има и хубавци сред тях?

— Успокой топката, Бела! Май някой друг иска да се възползва от историята с чудовищата сега?

— Стига вече! — възропта Кандис. — Искам да помогна.

Този път Мелъди спря и се обърна:

— Наистина ли?

— Да — Кандис кимна с неподправена искреност. — Трябва ми кауза за кандидатстването в колежа.

— Кандис!

— Какво толкова? Колкото повече нормални хора имаш на своя страна, толкова по-добре, нали така?

Мелъди се замисли върху думите й. За втори път сестра й печелеше точка. Какъв по-добър защитник на естетически неравностойните (ЕН) от някой генетично съвършен (ГС)?

Нищо друго не казваше по-категорично „Отвътре всички сме еднакви“ от съвместното хармонично съществуване между ЕН и ГС. Дори и филмите.

— Добре. Хайде, обличай се — съгласи се Мелъди. — И гледай да е по-обикновено.

— Колко обикновено: като за самолет или за йога?

— Суперобикновено.

— Защо? Къде отиваме? — попита Кандис и взе да оправя косата си.

— Не знам — отвърна Мелъди, докато се качваше по неравните дървени стъпала към стаята си. — Но при всички случаи ще ми трябва шофьор.