Треска за лалета

— Мадам! — сръчква ме с лакът Мария. Стоим пред сергията за зеленчуци. — Попитах Ви колко пащърнак да вземем?

Зарзаватчията е едър мъж с червендалесто лице. Едното му око е сляпо, затворено завинаги. Познавам го добре, но днес като че ли ме гледа цинично, сякаш знае тайната ми. Изведнъж се чувствам гола, обелена като лук, който със сигурност ще предизвика сълзи. Тези хора, тълпящи се наоколо, сигурно виждат навътре в порочното ми сърце?

Мария подава кошницата си и продавачът я пълни догоре с пащърнак. Ровя се из портмонето си.

И тогава го виждам. Сърцето ми започва да подскача диво. Това е Ян ван Лоос, художникът. Проправя си път сред тълпата към мен. Днес носи зелено наметало и черна барета. Спира, за да даде път на един мъж, който бута бъчва. Погледът му улавя моя. Шумът наоколо чезне, като вълна, която се оттегля съскаща навътре в океана. За миг си помислям, че е тук случайно. Ще се поздравим любезно.

Зная, че не е вярно. Дошъл е да ме търси; преследва ме. Спира се до една сергия за птици. Оскубаните им тела се поклащат, окачени пред лицето му, с нокти, стиснати във вечен спазъм. Повдигайки вежди, той поглежда към прислужницата ми.

Потупвам Мария по рамото.

— Ще отида до аптеката да купя енфие — казвам аз и пъхам портмонето в ръката ѝ. — Довърши пазаруването.

— Как ще купите енфие, мадам, ако нямате пари?

— О!

Изваждам няколко монети. Пръстите ми са като гумени, не ми се подчиняват. Пъхам монетите в ръката ѝ и бързо тръгвам с портмоне, притиснато към гърдите, сякаш може да ме предпази. Шмугвам се в една малка странична уличка. Не мога да мина, защото пътят е блокиран от мъж, който бута количка с труп на бивол. Притискам се към стената, за да го оставя да мине — купчина жълта лой, каква смрад. Чувам зад себе си стъпки. Чакаме — аз и туптящото ми сърце. И тогава той се появява до мен.

— Трябваше да те видя — казва Ян задъхан. — Вчера, като седеше там… аз… съвсем съм обезумял…

— Моля те, върви си.

— Не го искаш настина, нали?

— Напротив! Моля те.

— Кажи, че не искаш да си тръгна! — Той стои там, останал без дъх. — Искаш да се върнеш в онази гробница?

— Не смей да говориш така.

— Не мога да спя, не мога да работя, единственото, което виждам, е милото ти лице…

— Недей… моля те…

— Трябва да знам дали и ти изпитваш…

— Аз съм омъжена жена. Обичам съпруга си.

Думите увисват във въздуха. Стоим бездиханни. Над нас някой затваря прозорец. Улиците миришат на канал.

Ян ме гледа в очите и казва:

— Ти открадна сърцето ми. — Взима ръката ми и я разглежда, сякаш е нещо изумително. Допира я до бузата си. — Не мога да живея без теб.