Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
Пърс се разхожда замаян из Токио, без да е сигурен от какво повече страда — от културния шок или от времевата промяна. Той пътува през нощта от Хонолулу за Токио, пресече международната линия на датата и загуби цял ден от живота си. Едната минута беше 23:15 във вторник, следващата — 11:16 в сряда. Когато пристигна в Токио, все още беше нощ. Нощта сякаш продължаваше вечно. В Токио е горещо, по-горещо отколкото в Хонолулу и липсват омекотяващите пасати. Веднага щом Пърс се покаже на улицата, той се облива в пот и чувства как тя се стича по тялото му. Японците, обаче, изглеждат невъзмутими и непотящи се, чакат търпеливо на пресечките да се смени светлината на светофара или се притискат без оплаквания един до друг в метрото.
Пърс пътува нагоре-надолу из Токио в търсене на Анджелика. Той се осведомява от Британския съвет, Американският информационен център и Японското министерство на културата за всички конференции, които се провеждат в Токио по това време и макар че има няколко на най-различни теми, като например: кибернетика, рибно фермерство, дзенбудизъм и икономически прогнози, никоя от тях не изглежда да представлява интерес за Анджелика. Той възлага големи надежди на конгреса по научна фантастика в Йокохама, но участващите се оказват предимно от Азия и почти само мъже.
За да компенсира това последно разочарование, Пърс си позволява богата вечеря в ресторант в центъра на Токио — лукс, който едва ли му се полага, но след като се нахранва и изпива няколко бири, той се чувства не чак толкова нещастен. После се разхожда по улиците край Гинза, пълни с малки барчета от двете страни, където се тълпят безобидно пийнали японски бизнесмени, явно празнуващи това, че е петък. Вечерта е влажна и задушна и внезапно започва да вали. Пърс притичва до първия бар, който му попада насреща, с табела, гласяща просто „Кръчма“ и слиза по стъпалата към звука на музика от шейсетте: Саймън и Гарфънкъл. Азиатски лица се обръщат и му се усмихват любезно от малко помещение с Г-образна форма. Той е единственият европеец сред присъстващите. Една от сервитьорките го настанява, взема поръчката му и поставя купичка със солени ядки пред него. В средата на стаята двама японци в костюми на бизнесмени пеят „Мисиз Робинсън“ на английски в микрофона — феномен, който озадачава Пърс по няколко причини, едната от които той не може веднага да установи. Двамата мъже приключват с изпълнението си, получават приятелски аплодисменти от посетителите и сядат сред тях. Основната загадка, която измъчва Пърс, сега вече той осъзнава това, е как те успяват да имитират толкова добре свиренето на китара на Саймън и Гарфънкъл, без да притежават никакви инструменти.
Сервитьорката донася на Пърс питието му в мъничка бутилка, заедно с албум, пълен с текстовете на поп-лирика на най-различни езици, всички до един номерирани. Тя му показва с жест да избере някоя песен и той посочва наслуки към номер 77, „Хей, Джуд!“, след което й връща албума и седи в очакване изборът му да бъде изпълнен от двамата кабаретни артисти. Но сервитьорката се усмихва, клати глава и му подава отново книжката. Тя извиква нещо към бармана и дава знак на Пърс да се изправи, бъбрейки на японски.
— Съжалявам, не разбирам — казва Пърс. — Те не могат ли да изпеят „Хей, Джуд“? Нямам против, може и „Нощ след тежък ден“. — Той посочва към песен номер 78. Тя пак казва нещо на бармана, той връща книжката, тя пак му я бута в ръцете. — Съжалявам, аз не разбирам — казва той силно смутен.
Сервитьорката жестикулира към него да седне, да се отпусне, да не се тревожи и отива при група мъже на една маса в отсрещния край на стаята. Връща се с млад мъж, облечен в изискана спортна риза с монограм на Арнолд Палмър на гърдите, който държи чашка с ликьор. Той се покланя и се усмихва, показвайки всичките си зъби.
— Американец ли сте? Британец? — казва той.
— Ирландец.
— Ирландец? Това е много интересно. Ще разрешите ли да ви превеждам? Коя песен бихте желали да изпеете?
— Аз изобщо не искам да пея! — протестира Пърс. — Просто дойдох да си пийна нещо на спокойствие.
Японецът пуска отново пълнозъбата усмивка и сяда до него. — Но това е караоке-бар — казва той. — Всеки може да пее в караоке-бар.
Не много сигурен, Пърс повтаря думата.
— Караоке — какво е това?
— Буквално караоке означава „празен оркестър“. Барманът осигурява оркестъра, разбирате ли — той показва с ръка към бармана и в този момент Пърс вижда, че там има дълъг рафт с музикални касети и касетофон, — а вие осигурявате гласа — и той посочва микрофона.