Децата на капитан Грант

— Какво става с вас, Паганел — запита го майорът, — загубили ли сте нещо?

— Разбира се — отговори Паганел, — в тази страна на злато и скъпоценни камъни всичко, което не сте намерили, е загубено. Не знам защо, но много ми се иска да отнеса със себе си едно парче самородно злато от няколко унции или двадесетина ливри, нищо повече.

— А какво ще правите с него, достойни ми приятелю? — каза Гленарван.

— О, ще намеря какво да правя — отговори Паганел. — Ще го подаря на родината си! Ще го вложа в Банк дьо Франс…

— И тя ще го приеме?

— Разбира се, във вид на железопътни облигации!

Всички поздравиха Паганел за начина, по който искаше да помогне на родината си, и леди Елена му пожела да намери най-голямото парче самородно злато на света.

Продължавайки да се шегуват, пътешествениците обходиха по-голяма част от участъците в експлоатация. Навсякъде работата вървеше редовно, механично, но без въодушевление.

След два часа разходка Паганел забеляза една доста прилична странноприемница и предложи да седнат вътре, докато настъпи часът на срещата им с колата. Леди Елена се съгласи и понеже в кръчма не се сяда, без да се пие, Паганел помоли съдържателя да им донесе някое местно питие.

Донесоха за всекиго по един „ноблър“. Всъщност ноблърът беше чисто и просто грог с тази разлика, че вместо да се излее в чаша вода малка чашка ракия, тук е обратното — в голяма чаша ракия се налива малка чаша вода, прибавя се захар и се пие. Това беше съвсем по австралийски и за голямо учудване на съдържателя ноблърът, разреден с цяла кана вода, се превърна в английски грог.

След това заговориха за мини и миньори. Темата беше подходяща.

Паганел, много доволен от това, което беше видял, все пак призна, че по-рано, през първите години на експлоатацията на планината Александър, сигурно е било по-интересно.

— Земята — каза той — тогава е била надупчена като решето и заляна от легиони работливи мравки, и то какви мравки! Емигрантите притежаваха жар, но не и предвидливост! Златото се прахосваше безумно. Проливаха го, проиграваха го и тази странноприемница, в която се намираме сега, е била „ад“, както казвали тогава. Играта със зарове водела до разпри с ножове. Полицията била безсилна и много често губернаторът на колонията е трябвало да потушава размириците, предизвикани от миньорите, с помощта на редовната войска. И все пак той успял да ги вразуми и да наложи на златотьрсачите да плащат такса, която събирал доста трудно. Общо взето, тук размириците са били по-малко, отколкото в Калифорния.

— Нима всеки може да стане златотьрсач? — запита леди Елена.

— Да, госпожо. За това не е необходимо да си свършил гимназия. Достатъчно е да имаш здрави ръце. Авантюристите, подгонени от мизерията, пристигали на златоносните полета без пари, по-богатите с лопати, бедните само с нож, и всички работели с такава бясна страст, каквато никога не били влагали в обикновените си занаяти. Изгледът на тази златоносна област бил много интересен! Земята била покрита с палатки, колиби, бараки от пръст, от дъски, от клони. В центъра господствувала правителствената палатка, над която се развявал английският флаг. Около нея били разположени палатките на чиновниците от синьо ленено платно и будките на сарафите, на търговците на злато и на търгашите, които спекулирали с богатството и нищетата. Би трябвало да види човек тия копачи с дълги бради и червени вълнени ризи, които живеели във вода и кал. Въздухът бил изпълнен с непрекъснатия шум от лопатите и със зловонната миризма от разлагащите се трупове на животни. Гъст прах обгръщал като облак тия нещастници, чиято смъртност била значителна. В страна с по-нездравословен климат цялото това население сигурно щеше да умре от тифус. Но поне всички тия авантюристи да бяха успели! А всъщност лишенията не са били възнаграждавани и ако се направи добра сметка, ще се види, че на всеки златотърсач, който е забогатял, се падат сто, двеста хиляди може би, които са умрели бедни и отчаяни.