Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
„Още не съм мъртъв — каза си той — а оставям хората си да умират заради мен!“ Пое си дълбоко дъх и за миг зрението му се изясни. Изтегли меча и пришпори коня си към Алектус, но между тях имаше прекалено много хора. Пред очите му блесна острието на меч, той го отби, удари на свой ред, усети по сътресението, че е улучил, и видя как противникът му падна от коня. Това си беше чист късмет, каза си Каразий, но същевременно усещаше как у него се надига бойната ярост и силите му се удесеторяват. Менапиите видяха, че императорът отвръща на ударите, смелостта им се върна и нападнаха на свой ред.
Не знаеше колко време е минало, но изведнъж забеляза, че няма противник пред себе си. Малко по-далеч видя как оцелелите дуротриги се групират около Алектус и обръщат конете си в бягство. Всички ръкомахаха, сякаш между тях бе избухнал спор.
— Господарю! — извика един от телохранителите му. — Ти кървиш!
Каразий успя да върне меча си в ножницата и притисна с ръка раната.
— Не е нищо сериозно — отвърна той задъхано. — Откъсни парче плат от наметката си и ми го дай, за да се превържа. Бяха повече от нас, но им пуснахме доста кръв. Ако сега си тръгнем по пътя, надали ще се осмелят да ни преследват.
— Към Сорвиодунум ли се връщаме? — попита Едфрид.
Каразий поклати глава. Измяната на Алектус бе провалила всичките му планове. Преди да заздравее раната му, не можеше да предприеме каквото и да било, защото нямаше кому да се довери. Каразий се изви и се опита да види раната. Кръвта бликаше от нея и му пречеше да я види ясно, но имаше чувството, че работата е сериозна. Беше се опитал да прикрие безпокойството си пред менапиите, но се опасяваше, че единствено в Лондиниум може да се намери достатъчно добър лекар. Изправи се на седлото и се взря на запад, над билата на безкрайните хълмове, потънали в синкава омара. После се обърна към Теудиберт и каза:
— Помогни ми да се превържа.
— Господарю, раната е много дълбока. Трябва да потърсим помощ.
— Тръгваме натам — посочи с ръка Каразий. — В Летните земи се намира единственото място, където мога да намеря лек за раната си. Ще обърнем конете, сякаш се връщаме в града, и щом се отдалечим достатъчно, за да не ни виждат ще променим посоката. Ще загубят много време да ни търсят по пътя към Сорвиодунум. А сега нека побързаме. Не се опитвайте да бавите конете заради мен. Ако видите, че губя сили, вържете ме на коня. Ако изгубя съзнание, търсете пътя за Авалон.
16.
Диерна изохка от силната болка, която внезапно я прониза отстрани в гърдите. Нишката се скъса в пръстите й и вретеното се търкулна в тревата.
— Повелителко! Какво ти е? — извика Лина. Този месец бе неин ред да прислужва на Великата жрица. — Да не те е ужилила пчела, или се убоде на вретеното?
Гласът й се изгуби в обърканите, уплашени възклицания на останалите жени, които веднага притичаха към тях.
Великата жрица притисна ръка към гърдите си и задиша дълбоко. Опитваше се да овладее болката. Но болката не идваше от сърцето — пронизваше я в една точка точно под ребрата, като че ли нещо там се бе счупило. При това болката не идеше само отвътре. Когато докосна кожата на това място, усети, че е болезнена, и все пак, когато развърза туниката си, не видя никаква рана.
Силата на Диерна бе такава, че никакви заклинания или зли помисли не можеха да пробият защитата й. Имаше само един човек, комуто се бе отдала така всецяло, че би могла да почувства неговото страдание като свое. Знаеше, че не бе отдала на Каразий само тялото си, а бе сляла и душата си с неговата. Духът й се залута в посоката, откъдето бе дошла болката, и веднага долови копнежа му. Разбра, че той я търси отчаяно.
— Пронизала я е стрела на елфите — каза старата Сигфола. — Вдигнете я внимателно, момичета. Трябва да я сложим да си легне.
Диерна събра сили и се опита да говори.
— Тази болка… тя… не е моя. Трябва да лежа, но ти… Адуен… върви при Свещения извор. Знам, че някой… идва насам. Погледни във водите… Опитай се да разбереш къде е той…
Цял следобед лежа Диерна в прохладния мрак на своя дом. Опитваше се да приложи всички свои познания, за да се поддържа в състояние на транс, за да не чувства болката. Постепенно физическото страдание стана поносимо, но затова пък душевният й копнеж ставаше непоносим. Каразий я търсеше, имаше нужда от нея. Щеше ли да се добере до Авалон навреме?
Каразий дръпна юздите на коня си и задиша тежко. Планът му бе добър, но бе надценил силите си. Въпреки превръзките всяка крачка означаваше за него агония. Трябваше да реши кое предпочита — да спрат или да изгуби съзнание. Прецени, че ако спрат да почине, ще загубят по-малко време. Но спираха все по-често, а последния път ездачът, който бяха оставили по-назад, ги предупреди, че вече вижда наближаващите дуротриги.