Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Всичко, което се случи след това, мина пред очите на Каразий като поредица несвързани картини. Двамата с Теудиберт бяха опрели гръб в гръб. Каразий се отпускаше все по-назад с цялата си тежест. Почувства удар, после още един, разбра, че е ранен, но вече не чувстваше болка. Примигна и се огледа. Не можеше да разбере действително ли се е стъмнило толкова или вече не може да вижда поради загубата на кръв. Нападаха още конници; зад него Теудиберт извика, сякаш от изненада, и Каразий почувства, че вече няма опора на гърба си. Последен пристъп на ярост го накара да пристъпи напред, издигнал с две ръце меча си. Ударът му улучи във врата британеца, който уби Теудиберт, преди другият да успее да издигне копието си.
Каразий се опита да издигне отново меча, залитайки. Но се оказа, че няма с кого да се бие. Около него се търкаляха около дузина тела — някои напълно неподвижни, други надаваха предсмъртни стенания. Шумът от битката се беше пренесъл нагоре по хълма, после и той започна да заглъхва. „Момчетата ми осигуриха малко време“, каза си Каразий. „Длъжен съм да го използвам.“
Вдясно от него върбите, сплели клони, се свеждаха до самата вода. Ако се скриеше под тях, никой нямаше да го забележи. Губеше сили, но успя по някакъв начин да се добере до естествения заслон, образуван от дърветата.
В продължение на три дни и три нощи Диерна бодърстваше, докато духът й се луташе, търсейки мъжа, когото обичаше. Към края на втория ден тя ту долавяше близостта му, ту го губеше отново — сякаш той ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си. На третия ден страшната болка отново започна да я мъчи, а заедно с нея се върна и непоносимата тревога. Късно след полунощ тя потъна в неспокоен сън, измъчвана от кошмари. Сънуваше, че бяга, преследвана от демони без лица, че се дави в море от кръв.
Събуди се, когато бледата светлина на новия ден — най-дългият в годината — вече проникваше през вратата и прозорците. Щом отвори очи, разбра, че я е събудило плахо почукване.
— Влез… — прошепна тя и стана. В същия момент осъзна, че вече не изпитва никаква болка. Мъртъв ли беше Каразий? Надали, защото духът й още се измъчваше, сякаш от огромна тежест.
На вратата бе застанала Лина. Силуетът й се очертаваше на фона на утринното небе.
— Повелителко, току-що пристигна един от хората, които обитават наколните жилища на брега на езерото. Казва, че на брега имало голямо сражение. Един от воините се добрал до техните домове и непрекъснато повтарял, че трябва да намерят господаря му и да го отведат при Повелителката на Авалон…
Диерна скочи на крака, но за свое учудване залитна. Уви се в мантията си, докато Лина вече изнасяше навън кошничката с лековете и превръзките. Упътиха се надолу към брега. Диерна се подпираше на рамото на младото момиче. Докато стигнаха до мястото, където приставаше баржата, чистият въздух я беше поосвежил.
Прекосиха мъглите и стигнаха до селището на хората от блатистите земи, скрито сред тръстиките. Дребните, тъмнокоси обитатели на наколните жилища се щураха насам-натам, а сред тях се открояваше един висок, рус воин, още почти момче. Той крачеше неспокойно по брега на езерото и се озърташе тревожно.
— Домина15 — поздрави той Диерна на простоват латински, какъвто говореха легионерите. — Дуротригите ни нападнаха — водеше ги Алектус. Господарят Каразий беше ранен тежко. Нареди ни да го доведем тук. И боговете са ми свидетели, че изпълнихме заповедта му.
— Къде е той? — прекъсна го рязко Диерна.
Момчето поклати объркано глава.
— Отпрати ме до това село да търся помощ. Но хората видяха, че има битка, и се уплашиха. Мога да ги разбера — той отново се озърна и хвърли поглед към дребните хора около себе си — на мен ми се виждат като деца, макар че са зрели мъже. Върнах се на бойното поле, но намерих само трупове. Но господарят не беше сред тях. Дребосъците отказаха да излизат от селото преди зазоряване — страх ги било от демони. Но от сутринта търсим непрестанно, а все не можем да открием Каразий!
Императорът на Британия лежеше наполовина във водата, наполовина на брега, и гледаше на светлината на новия ден как кръвта му се смесва на червени облаци с езерните води. Никога не бе виждал такова красиво зазоряване. Изминалата нощ бе изпълнена с ужас и страдания. Имаше чувството, че е пълзял с часове, препъвайки се в корените на дърветата, изтръгвайки се с усилие от лепкавата прегръдка на мочурливата земя. През нощта бе горял от треска, но сега му беше студено — дори много студено — и не можеше изобщо да движи долната част на тялото си. Не бе очаквал, че така ще срещне смъртта.
15
Domina (лат.) — господарка. — Б.пр.