Червеношийката

Ауне постоя замислен известно време. Сумтеше и от време на време кимаше или поклащаше глава.

— Съмнявам се дали ще ти помогна кой знае колко — подхвана той. — Храна за размисъл ми дава единствено посланието върху огледалото. Напомня на визитна картичка и е много обичайно за серийните убийци, особено след няколко убийства, когато започват да се чувстват уверени и искат да засилят тръпката, предизвиквайки полицията.

— Болен ли е този човек, Ауне?

— Болестта е нещо относително. Всички сме болни, въпросът е до каква степен сме способни да се вместим в нормите на обществото за социално желателно поведение. Никое действие само по себе си не е симптом на болест, трябва да се има предвид контекстът, в който се извършва това действие. Повечето хора например контролират импулсите в средния мозък който се опитва да ни попречи да убиваме ближните си. Това е просто един от многото механизми, с които сме се сдобили вследствие на еволюцията, който предпазва вида ни. Но ако човек тренира достатъчно дълго, за да преодолее тази преграда, тя отслабва. Като при войниците например. Ако ти и аз изведнъж започнем да убиваме хора, има голяма вероятност да сме се разболели. Но това не е задължително, ако ти си наемен убиец или… полицай например.

— Значи ако става дума за войник — например някой, който се е сражавал на едната или на другата страна по време на войната — прагът на способността да отнеме живот е много по-нисък отколкото при друг; ако предположим, че и двамата са в добро психично здраве?