Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Забави коня до лек галоп, после — до тръс и приближи отбранителните насипи. Конят беше плувнал в пяна, главата му беше клюмнала.
Дюйкър бавно навлезе сред тълпа синекожи уикци — клана на Невестулката. Всички го гледаха смълчани. Огледа се и разбра, че е в подходяща компания — воините от североизточен Кюон Тали приличаха на призраци, с изпити от глад и изтощение лица, също като неговото.
Оттатък лагера на клана на Невестулката бяха униформените войнишки палатки и се виждаха две знамена — гвардията на Хисар, които бяха останали верни, и някаква част, чийто флаг Дюйкър не можа да разпознае, освен стилизирания арбалет в средата, обозначаващ морската пехота на Малазан.
Няколко ръце се протегнаха да му помогнат да слезе от седлото. Няколко гласа замърмориха утешително. Грижите им бяха повече за коня. Един старец го стисна за рамото.
— Ще се погрижим за този храбър кон, странниче.
— Мисля, че е свършил — отвърна Дюйкър, обзет от жал. „Богове, колко съм уморен.“
Старецът поклати глава.
— Жените ни са опитни в тези неща. Ще препуска отново конят ти. А, ето че идва един офицер — върви.
Приближи се капитан от неизвестна на Дюйкър рота морски пехотинци. Беше фаларец, с дълга вълниста рижа коса и брада.
— В седлото яздеше като малазанец — рече той, — ама дрехите ти са на проклет доусиец. Обясни какъв си и що си, и то бързо.
— Дюйкър, Имперски историк. Опитвам се да ви догоня още от Хисар.
Очите на капитана се облещиха.
— Сто и шейсет левги… и очакваш да ти повярвам? Колтейн напусна Хисар преди близо три месеца.
— Знам. Къде е Бълт? Кълп върна ли се в Седма? И кой, в името на Гуглата, си ти?
— Лъл, капитан от морската пехота на Сиалк, крилото на Картерон, флотата на Саул. Колтейн е свикал съвещание — най-добре е да дойдете с мен, историк.
Тръгнаха през лагера и Дюйкър се ужаси от това, което видя. Зад окопите на пехотинците имаше широко, наклонено към реката поле, през което минаваше ограден с въжета път. Вдясно бяха стотиците фургони, натоварени догоре с ранени. Колелата на фургоните бяха затънали в подгизнала от кръв кал. В осветения от факлите въздух прелитаха птици и грачеха настървено — подушили бяха кръвта. Още по-надясно разораното поле беше покрито с огромна маса добитък: животните бяха струпани плътно и потръпваха като кипнал прилив под мъглата от ризани — крилатите гущери пируваха с рояците мухи.
По-нататък полето се спускаше към блатна ивица, с дъсчен понтон през нея. Водата лъщеше червено. Отвъд блатото се виждаше широк изгърбен остров с форма на волски хомот, на който се беше струпал в пълна неразбория лагерът на бежанците — десетки хиляди дрипави шатри.
— Дъх на Гуглата! — изпъшка историкът. — През всичко това ли ще трябва да минем?
Капитанът поклати глава и посочи една голяма фермерска къща откъм страната на добитъка.
— Там е. Кланът на Враната на Колтейн пази южната страна по хълмовете, за да не може стоката да се разпръсне или местните да отмъкнат животни — от другата страна има едно село.
— Флотата на Саул ли казахте? Но защо не сте с адмирал Нок в Ейрън, капитане?
Червенокосият войник отвърна с гримаса.
— Де да бяхме с него. Оставихме флотата и се оттеглихме в Сиалк за ремонт — транспортният ни кораб беше от седемдесет години, започна да се пълни с вода на два часа път от Хисар. Бунтът избухна същата нощ, тъй че зарязахме кораба, събрахме каквото беше останало от тамошната рота морски пехотинци и тръгнахме с бежанската колона от Сиалк.
Самотната къща, която доближиха, се оказа тромава внушителна постройка. Обитателите й наскоро я бяха изоставили, бягайки от кервана на Колтейн. Основите й бяха от дялан камък, а стените от здрави греди, измазани с глина. Един войник от Седма стоеше на пост пред здравата дъбова врата. Кимна на капитан Лъл, но изгледа Дюйкър с присвити очи.
— Зарежи племенното му облекло — каза му Лъл, — тоя е наш. Кои са тук?
— Всички освен Юмрука, магьосниците и капитана на сапьорите, сър.
— Зарежи го капитана — рече Лъл. — Той не си прави труда да се явява на такива съвещания.
— Да, сър. — Войникът натисна с облечената в стоманена ръкавица ръка и отвори вратата.
Лъхна ги пушек. Дюйкър и капитанът пристъпиха вътре. Бълт и двама офицери от Седма се бяха навели около масивното каменно огнище в другия край на помещението и явно обсъждаха запушения комин.
Лъл откопча колана с меча си и го окачи на една от куките до вратата.
— За какво в името на Гуглата сте го наклали тоя огън? Не е ли достатъчно горещо и миризливо тука? — Замаха с ръка да разкара дима.