Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Един от офицерите на Седма се обърна и Дюйкър позна в него войника, който беше стоял до него при пристигането на Колтейн с уикците в Хисар. Погледите им се срещнаха.
— Кълна се в копитцата на Тогг, та това е историкът!
Бълт също се обърна. Белегът и устата му зейнаха в двойната усмивка.
— Сормо се оказа прав — надушил те беше по дирята ни още преди няколко седмици. Добре дошъл, Дюйкър!
Краката му бяха толкова изтощени, че заплашваха да поддадат, затова Дюйкър седна на един от столовете, избутани до стената.
— Радвам се, че те виждам жив и здрав, чичо — рече той, отпусна се и примижа от болката в схванатите мускули.
— Ще си сварим билков чай — каза уикецът; очите му бяха зачервени и сълзяха от лютивия дим. Старият ветеран се беше съсухрил, посивял беше от умора.
— Зарежете го тоя огън, в името на чистите ми дробове, живи да сте — избоботи Лъл. — Между другото, какво задържа Юмрука? Нямам търпение да чуя какъв безумен план е измислил тоя път.
— Дотук се оправяше — каза Дюйкър.
— Е, да, срещу една армия — отвърна Лъл. — Ама сега срещу нас са две…
Историкът вдигна глава.
— Две?
— Освободителите на Гуран — каза познатият на Дюйкър капитан. — Не помня дали се представихме тогава. Аз съм Ченед. Това е капитан Сълмър.
— И това ли е всичкият офицерски ранг на Седма?
Ченед се ухили.
— Боя се, че да.
Капитан Сълмър изсумтя.
— Не съвсем. Има и един, дето командва сапьорите на Седма.
— Тоя, дето никога не се явява на такива съвещания.
— М-да. — Сълмър изглеждаше кисел, но Дюйкър вече подозираше, че това просто е обичайната му физиономия. Беше мургав и нисък, като че ли имаше канийска и далхонска кръв в родословието си. Раменете му бяха смъкнати, сякаш цял живот беше носил непосилно бреме. — Макар че защо си мисли това копеле, че е над всички нас, така и не разбрах. Проклетите сапьори нищо друго не правят, освен да поправят фургони, да събират камъни и да се мотаят в краката на резачите.
— Бълт ни командва на бойното поле — каза капитан Ченед.
— Аз съм волята на Юмрука — избоботи уикският ветеран.
Отвън се чу тропот на коне и дрънчене на броня, после вратата рязко се отвори.
Колтейн изглеждаше непроменен — прав като копие, лицето му бе обрулено от вятъра, тъмно и набръчкано като щавена кожа; черната му пелерина от съшити гарванови пера се изду след него, когато закрачи към средата на голямата стая. След него влязоха Сормо Е’нат и неколцина уикски деца и юноши, които се пръснаха и се подредиха безразборно покрай стени и мебели. Напомниха на историка за глутница пристанищни плъхове от града Малаз, всеки от тях — господар на малкото късче пространство, което държи.
Сормо пристъпи към Дюйкър и протегна двете си ръце, за да го хване за китките. Погледите им се срещнаха.
— Търпението ни бе възнаградено. Поздравявам те, че успя, Дюйкър!
Момчето изглеждаше безкрайно състарено: няколко живота сякаш се бяха побрали в бръчките около хлътналите му очи.
— Ще почивате след това, историк — каза Колтейн и огледа всички присъстващи с бавен, преценяващ поглед. — Заповедта ми беше изрична — рече той, обръщайки се накрая към Бълт. — Къде е този капитан на инженерните?
Бълт сви рамене.
— Уведомен е. Труден е за намиране тоя човек.
Колтейн се навъси.
— Капитан Ченед, докладът ви.
— Трета и Пета роти се прехвърлиха през брода и се окопават. Дължината е около четиристотин и двайсет крачки, без да се смятат плитчините от двете страни, което добавя още около двайсет крачки. Средната дълбочина е около разтег и половина. Ширината е между четири и пет в по-голямата част, на няколко места по-тясно, на други — малко по-широко. Дъното е около два пръста кал върху здраво каменно корито.
— Кланът на Мармота ще се присъедини към вашите роти от другата страна — каза Колтейн. — Ако силите на Гуран се опитат да превземат онази страна на брода по време на прехвърлянето, вие ще ги спрете. — Юмрукът се обърна към капитан Лъл. — Вие и кланът на Невестулката ще пазите тази страна, докато се прехвърлят ранените и бежанците. Аз ще държа позиция на юг, блокирайки селския път, докато всички се прехвърлят.
Капитан Сълмър се закашля.
— За реда на прехвърлянето, Юмрук. Съветът на благородниците ще писне, че…
— Благородници ли? — попита Бълт. — Имаш предвид бежанците, разбира се.
— Именно…
Капитан Лъл се ухили злобно на Сълмър.
— Мъчим се да се подмажем и на двете страни, а? А аз си мислех, че сте войник на Седма.
Лицето на Сълмър помръкна.