Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Все пак верният му кон показваше признаци на изтощение. Всеки ден му се налагаше все повече да го води за юздите.
Беше на свечеряване. Прашният облак продължаваше напред, докато Дюйкър не се увери в един момент, че авангардът на Колтейн е стигнал до реката. Юмрукът сигурно щеше да настои целият керван през нощта да се събере за стануване в лагера, който авангардът щеше да подготви. Ако Дюйкър изобщо имаше шанс да ги настигне, то това щеше да е през тази нощ.
За брода знаеше само по карти, а и спомените му бяха отчайващо смътни. Река Секала беше средно около петстотин крачки на ширина и течеше на север, към морето Кейрас. В сгъвката между два хълма трябваше да има някакво селце, на няколкостотин крачки южно от самия брод. Като че ли си спомняше и за някакъв „хомот“ — парче суша с форма на волски хомот, при един завой на реката.
Гаснещият ден разстла сенки по земята. Най-ярките нощни звезди огряха тъмната синева на небето. Нощни пеперуди се вдигнаха и запърхаха като късчета пепел.
Дюйкър отново яхна коня. На половин миля на север по билото на хълма яздеше малка група тайтански конници. Дюйкър прецени, че е все още поне на една левга от реката. Колкото повече се приближаваше, патрулите на конните воини щяха да се увеличават. А нямаше никакъв план как да се оправи с тях.
През по-голямата част от деня историкът беше вървял пеш, за да спести силите на животното за бързо препускане. Щеше да му е нужно всичко, което конят бе способен да даде от себе си, а се боеше, че няма да е достатъчно. Смуши го и го подкара в тръс.
Далечните тайтанци не му обърнаха внимание и скоро се скриха от погледа му. С разтуптяно сърце, Дюйкър подкара коня в лек галоп.
Лъхна го вятър в лицето и историкът изсъска благодарствена молитва заради милостта на неведомия бог. Надвисналият отпред облак прах започна да се сляга.
Небето помръкна.
На няколкостотин крачки вляво от него извика глас. Десетина конници, с кожени ивици, вързани за пиките им. Тайтанци. Дюйкър ги поздрави с вдигнат юмрук.
— Призори ще бъде, старче! — изрева един от тях. — Да атакуваме сега ще е самоубийство!
— Иди в стана на Релой! — ревна му друг. — На северозапад, старче — тръгнал си към вражеските редици!
В отговор Дюйкър замаха с ръце като обезумял. Надигна се леко в седлото, прошепна няколко думи в ухото на коня и леко го стисна с колене. Животното изпъна глава напред и крачките му се удължиха.
Щом стигна билото на ниския хълм, историкът най-сетне видя през какво му предстои да премине. Напред и вдясно от него се простираше станът на тайтанските пиконосци, около хиляда или повече шатри, със стотици готварски огньове. Конни патрули обикаляха в неспокойна редица отвъд шатрите, за да пазят от вражеските сили, окопали се при брода. Вляво от тайтанския стан се бяха пръснали стотици хиляди скърпени от каквото падне шатри — селската орда. Над дрипавото, изникнало наскоро поселище като сиво-черен плащ беше надвиснал пушек. Печеше се месо. Външният защитен кордон се състоеше от окопи, отново срещу реката. Между двата лагера имаше коридор, с ширина не повече от два фургона, който минаваше по ската и свършваше пред земните укрепления на Колтейн.
Дюйкър подкара коня си по този коридор, пришпори го в пълен галоп. Тайтанският отряд го беше оставил, но воините, патрулиращи около лагера, вече го гледаха съсредоточено, макар и без явна тревога… засега.
Щом подмина вътрешния край на племенния стан, вдясно от него, а след това и морето от шатри на селяните вляво, той видя вдигнатите земни укрепления, редиците шатри и постовете — ордата си имаше допълнителна защита. Зърна и две знамена, на Сиалк и на Хисар — редовна пехота. Извърнаха се покрити с шлемове глави, погледите им бяха привлечени от тропота на копитата на коня му и вече от разтревожените викове на тайтански ездачи.
Конят напрягаше сетни сили. Постовете на Колтейн бяха на петстотин разкрача пред него, но сякаш не се приближаваха. Той чу тропота на преследващите го коне — усилваше се все по-близък. По малазанските насипи се появиха човешки фигури, заизпъваха лъкове. Историкът се замоли наум дано умовете на войниците, към които яздеше, да са достатъчно бързи. Изруга, щом видя как лъковете се надигнаха и изпънаха за стрелба.
— Не по мен, копелета такива! — изрева на малазански.
Лъковете изсвистяха. Стрелите полетяха невидими в здрача.
Конете зад него зацвилиха. Дюйкър се обърна рисковано през рамо и видя как тайтанците спират, за да обърнат и да излязат от обхвата на стрелите. По земята лежаха ритащи коне и няколко мъртви тела.