Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Той дълбоко си пое дъх. Сега беше може би различно.
Трябваше обаче бързо да реши какво да прави. Трябваше веднага да действа.
Той следеше маршрута на каруцата, която криволичеше през мъгливите хълмове. Можеше да я пресрещне ако иска. Можеше да стигне до нея преди тя да стигне до Южното око и да й пресече пътя на няколко мили пред него. Той проследи с очи утъпканата пътека, по която трябваше да мине, за да стигне до цитаделата — пътека, утъпкана от други каруци. Реши, че се намира близо до нея и може да я спре.
Ако поиска.
Един срещу осмина — и то Преследвачи, а може би Шадуини. Сви устни и се усмихна скептично. По-добре сам да се увери.
На изток първите проблясъци сребриста светлина започнаха да се показват зад планините на хоризонта и да хвърлят светли мрежи върху плоската тъмна повърхност на Езерото Дъга. Тишината стана по-дълбока. Едно притихнало очакване, очакване, очакване.
Застанал неподвижно на възвишението, загледан през хълмовете към каруцата и конниците, Морган ненадейно се върна към миналото, видя се отново в Лех, в Планините, където родът му бе живял векове наред, представи си своя живот доскоро. Спомни си как го бе описал на Мати — живот на едно място. Беше си прекарвал времето да гъделичка по петите Федеративните власти, разквартирувани в някогашната му родна земя, задоволяваше се с това, да им създава проблеми, да ги дразни, да им прави мизерии. Дълъг път бе изминал оттогава насам, бе ходил на север край Рога на пъкъла, при сянката на Аланон, бе ходил в Тирс и в Шахтата, до Драконовия зъб и Джут, при Падишар Крийл и независимите и още по-далеч — до Елдуист и Каменния крал, до Черния камък на Елфите и Гризача. Беше се борил с Шадуините и техните креатури и беше оцелял в обстоятелства, в които никой друг не би оцелял. Беше сякаш излязъл от един живот и влязъл завинаги променен в друг. Никога повече нямаше да бъде същия — а и нямаше да пожелае. Почти един живот бе минал, откакто бе напуснал Планините и преживяното го бе направило по-силен — такъв, какъвто на времето не би могъл и да мечтае да стане.
Пред очите му се проясни, миналото потъна в спомена, а настоящето му вдъхна едно неотменно убеждение и решимост да направи онова, което се искаше от него. Загледа се в каруцата и конниците и се вслуша в онова, което му нашепваше собственото му съзнание. Знаеше какво трябва да прави.
Вече беше взел решение и тръгна веднага. Остави всичко, освен Меча на Лех. Без вързопа и тежкото наметало, с Меча, здраво привързан с ремък на гърба му, той започна да се промъква през дърветата по северния склон на възвишението, без да изпуска целта от очите си. Стигна по-ниските хълмчета и затича през тях все на север към тесния проход, през който трябваше да минат каруцата и конниците, за да стигнат до Южното око. Мислеше си, че като приближи, може да промени намерението си в зависимост от обстоятелствата, а също така си мислеше, че се нуждае от план, ако иска да спечели една битка срещу толкова по-многочислен враг. Пръстта бе суха и пропадаше под краката му, но тревите бяха влажни от утринната роса и джвакаха като минаваше през тях. Той чувстваше уханието на пръстта и дърветата, ароматът им бе силен и остър. Мъглата ставаше по-гъста пред него и ту целия го поглъщаше, ту отново се вдигаше. Трябва да побързам, мислеше си той — трябва да бъда бърз като стрела и неотменен като съдбата. Налагаше се да убие повечето от тях, преди те изобщо да се осъзнаят. Трябваше да бъде по-зловещ от тях, да бъде по-убийствен.
Той излезе от една падина и навлезе сред орехова местност с череши открая й, чиито листа се бяха навели от росата. Загледа се към хълмовете и се заслуша. Чуваше шума от каруцата, скърцането и тракането й в мъглата. Беше доста пред нея, близо до мястото, където можеше да я пресрещне. Все още нощният мрак не отстъпваше пред зазоряването. Погледна на изток и видя, че слънцето беше още ниско над хоризонта, небето едва просветляваше. Имаше достатъчно време, за да действа преди изгрева на слънцето да го разкрие. Трябваше да използва тази възможност.
Отново тръгна, като се опитваше да се крие колкото се може повече и да върви съвсем тихо. Преди да дойде на север години наред бе ловувал из Планините, ставайки в зори, за да се отправи със своя лък, сам в един свят, в който действаше като насилник, научил се да не се различава от животните, които преследваше. Понякога ги убиваше за храна, понякога само ги дебнеше, без да се налага да ги убива — само колкото да узнае техните привички, да разкрие техните тайни. Той добре овладя тези умения, вече беше много добър. Но Шадуините също бяха един вид ловци. Те можеха да усетят по-добре от него нечие присъствие. Не трябваше да забравя това. Трябваше да бъде много внимателен.