Сребърни реки

— О, значи е по-добре да умреш заедно с тях! — долетя подигравателният отговор на палача. — Глупак си ти, елфе! Та ти струваш повече от всичките си жалки приятелчета взети заедно!

— Жалки? — повтори Дризт, без да може да повярва на ушите си. — Ти заслужаваш съжаление, убиецо!

Неодобрението на елфа го засегна повече, отколкото очакваше:

— Запази съжалението за себе си, елфе! — яростно се сопна той. — Защото ти и аз си приличаме много повече, отколкото ти се ще да признаеш!

— Ако не ида при тях сега — спокойно отвърна Дризт, — тогава думите ти наистина ще са верни. Тогава животът ми наистина няма да струва нищо, по-малко дори от твоя. Ако прегърна безжалостната пустота, която изпълва и ръководи твоя свят, целият ми живот ще бъде просто една огромна лъжа.

И той отново се заизкачва нагоре, сигурен, че там го чака жестока смърт, ала спокоен — най-сетне знаеше, че е напълно различен от мерзкия убиец, който го следваше по петите.

Знаеше също така, че бе успял да победи кръвта си на Мрачен елф.

Когато Бруенор отново се върна в преддверието, наметнал намазнен плащ и завързал малкото буренце за гърба си, на устните му играеше странна усмивка. Риджис впери смаян поглед в него — не знаеше какво си бе наумил приятелят му, но онова, за което се досещаше, го разтревожи.

— Какво си ме зяпнал, а? — шеговито смигна Бруенор.

— Ти си полудял! — ахна полуръстът — колкото по-дълго изучаваше странното облекло на джуджето, толкова по-ясно му ставаше какво се кани да направи то.

— Тъй си е! — изръмжа то. — Туй го разбрахме още преди да тръгнем на път!

После тонът му внезапно омекна, а дивият блясък в очите му отстъпи място на искрена загриженост за дребния му приятел.

— Ти заслужаваш повече от онуй, което си получил от мен, Къркорещ корем — рече Бруенор и за първи път изобщо не му бе трудно да се извини.

— Никога не съм имал по-верен приятел от Бруенор Бойния чук! — възкликна Риджис.

Бруенор свали обточения със скъпоценни камъни шлем и го подхвърли на полуръста, който още повече се обърка. После се протегна и отвърза стария шлем от кръста си. Прокара пръсти по счупения рог и се засмя при спомена за лудите приключения, които бяха очукали верния му шлем така. Там беше и вдлъбнатината, която бе получил от тоягата на Уолфгар, когато преди няколко години се срещнаха за първи път като врагове.

Бруенор сложи шлема на главата си — почти бе забравил колко е удобен. В очите на Риджис той отново се превърна в стария приятел, когото полуръстът познаваше.

— Пази този шлем добре — обърна се Бруенор към него. — Това е короната на краля на Митрал Хол!

— Значи принадлежи на теб — възрази Риджис й му подаде скъпоценната вещ.

— Не! Не ми принадлежи, нито я искам! Митрал Хол вече не съществува, Кърко… Риджис. Бруенор от Долината на мразовития вятър — това съм аз вече почти двеста години, макар главата ми да беше твърде корава, за да го проумее! Прости ми за всичко. Прекалено дълго живях в миналото.