Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Не се сетих за подходящ отговор, затова рекох:
— Приятел в нужда се познава.
— Да бе — замърмори. — И ти си ми бил приятел! Боже мили! При сътрудничещ като теб на кого му трябват врагове? — И още клатене на главата. — Слушай много внимателно какво ще ти кажа: не мога да ти обещая нищо конкретно, но ще направя всичко по силите си да ти спася кожата. В знак на благодарност си длъжен да преминеш на ново, много по-качествено ниво в сътрудниченето си. Дотук се справяш добре, но само толкова. Можеш много повече, далеч повече. Знам на какво си способен, знае го и Джоел. А това е единственото, което може да ти помогне. Накратко казано, знаеш кои са целите ни. Така че, като се прибереш довечера у дома, искам да си напънеш мозъка и да измислиш как да стигнем до тях. Та докато увещавам Джоел да те помилва, да мога да му кажа, че си готов да сътрудничиш на ново, много по-високо ниво. Разбра ли?
— Идеално — рекох. — А ти от самото начало беше прав: на този свят няма лоялност. И всеки предава останалите. — При което се ръкувахме и се разделихме.
Най-необичайното обаче тепърва предстоеше. Вечерта, след като накарах Джордж да се обади на Елиът Лавин и да го попита дали не може да ми изплати поне част от дължимата сума, от която имах въпиюща нужда, Джордж остави слушалката само след една минута и рече с невярващ глас:
— Според приятеля ти Елиът на теб в затвора пари няма да ти трябват. Каза да ти пожелая всичко хубаво и да вървя да си го начукам. После ми затвори телефона.
Чудесно, рекох си. На този свят има доста хора, с които извършвах престъпления и които смятат, че им се е разминало. Е, имат много здраве.
Деветнадесета глава
Свръхпредателят
Беше горещ вторник в началото на август и над остров Манхатън се стелеше такава гъста супа от задух, че към десет сутринта човек буквално усещаше атмосферата върху кожата си. В кантората на „Дифайс, О’Конъл енд Роуз“ обаче цареше безупречен хлад! Климатиците на сградата работеха на максимални обороти, а ние тримата разчопляхме събитията от изминалите седем дни.
За разлика от адвокатите ми, бях облечен подходящо за жегата: бяла блуза с разкопчана яка, светлобежов къс панталон за голф и кожени яхтсменски мокасини. Естествено, бях си обул и чорапи — да крият гривната около глезена ми от любопитни очи. В момента центърът на сцената бе зает от Магнум, който описваше подробно преговорите си с моя добър приятел Копелето.
— Възпрепятстване на правосъдието — обяви той гордо и се опъна на високата облегалка на коженото си кресло. — Признаваш се за виновен по този пункт и излежаваш допълнително тридесет месеца. Но — вдигна десния си показалец — получаваш писмото си 5К, с което избягваш решителната битка със Сатаната. — Кимна еднократно. — Страхотен резултат, Джордан, особено като се вземе предвид с кого си имаш работа.
— Да — съгласих се, — и като се има предвид собствената ми огромна идиотщина. — Поклатих невярващо глава. — Казвам ви, по-голяма простотия през живота си не съм вършил. — Продължих да клатя глава. — Останалите изобщо не могат да се сравняват. — Обърнах се към Випускника на Йейл и му хвърлих любезна усмивка.
— Ако не беше ти, Ник — рекох му, — щях да умра преди края на деня. Страхотен беше, от начало до край.
— Много мило от твоя страна, че го казваш — вдигна вежди Випускника на Йейл, — но готов ли си да се закълнеш пред Бога, че наистина беше така? — И се разсмя. — Или си готов да се подложиш на проверка с детектор на лъжата?
— Еби се в гъза, Ник! Всички виновни се изразяват по този начин, когато са ги натикали в ъгъла. Това си е биологичен рефлекс. По същата причина и медузата ужилва минаващия покрай нея плувец. С какво е виновна пък тя? — свих рамене.
— Кой? — попита Магнум. — Медузата ли?
— Да, медузата, а в случая — аз. Постъпих така, както всеки интелигентен човек би постъпил на мое място. Лъгах като ненормален, докато накрая не ми остана друг избор, освен да си призная. След което ги помолих за прошка. Няма друг начин. — И пак свих рамене.
— Може и да си прав — съгласи се Випускника на Йейл, — но то е известно и на Джоел.
— Кое му е известно?
— Че всички виновни се кълнат в Бога.
— Ааа… но предлагат ли всички виновни да се подложат на детектора на лъжата? — И му смигнах заговорнически. — Не схващаш ли, Ник: аз не съм като другите!