Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
Ако днес загубим Кейт, ще сме я имали за шестнайсет години и това няма как да ни го отнеме никой. А след цяла вечност от днешния ден, когато ми е трудно да си спомня лицето й, когато се смее, усещането за ръката й в моята или съвършения звук на гласа й, ще имам Брайън, който да ми каже: „Не си ли спомняш? Ето как беше“.
Гласът на съдията прекъсва унеса ми:
— Госпожо Фицджералд, свършихте ли?
Изобщо нямаше нужда да подлагам Брайън на кръстосан разпит; винаги съм знаела отговорите му. Това, което съм забравила, са въпросите.
— Почти — отвръщам и се обръщам към съпруга си. — Брайън? — питам. — Кога ще се върнеш у дома?
Във вътрешността на съдебната палата има редица автомати за закуски и напитки, но в нито една от тях няма нещо, което човек би искал да опита. След като съдия Дисалво обявява почивка, отивам там и се взирам в продуктите на „Старбърст“, „Прингъл“ и „Чийто“, затворени в спираловидните си клетки.
— Най-добре пробвай „Орео“ — предлага ми Брайън зад мен. Обръщам се и го виждам как пъха в отвора на машината седемдесет и пет цента. — Просто. Класическо.
Натиска два бутона и бисквитите започват самоубийствения си полет към дъното на автомата.
Повежда ме към масата, обезобразена и покрита с петна от хората, издълбали инициалите си и надраскали мислите си отгоре й.
— Не знаех какво да ти кажа, докато беше на свидетелското място — признавам, а после се поколебавам: — Брайън? Мислиш ли, че бяхме добри родители?
Мисля си за Джес, от когото вдигнах ръце преди толкова време. За Кейт, която не можах да накарам да оздравее. За Ана.
— Не знам — отвръща Брайън. — Има ли някой, който знае?
Подава ми пакетче „Орео“. Отварям уста да му кажа, че не съм гладна, а той пъха в нея бисквита, плътна и груба, срещу езика ми. Внезапно усещам, че умирам от глад. Брайън избърсва трохите от устните ми, сякаш съм направена от фин порцелан, и аз му позволявам. Мисля си, че може би никога досега не съм опитвала нещо толкова вкусно.
Брайън и Ана се връщат у дома същата вечер. И двамата я слагаме в леглото; и двамата я целуваме. Брайън отива да си вземе душ. След малко ще тръгна за болницата, но точно сега сядам срещу Ана, на леглото на Кейт.
— Лекция ли ще ми четеш? — пита тя.
— Не така, както си мислиш — прокарвам пръст по ръба на една от възглавниците на Кейт. — Ти не си лош човек, защото искаш да бъдеш самата себе си.
— Никога не съм…
Вдигам ръка.
— Имам предвид, подобни мисли са напълно човешки. И само защото се оказва, че си различна от това, което всички са си представяли, не означава, че си сбъркала нещо. Дете, което е тормозено в едно училище, може да се премести в друго и да се превърне в най-популярното момиче там просто защото никой няма други очаквания за него. Или човек, който постъпва в медицинско училище, защото всички в семейството му са лекари, може да разбере, че всъщност иска да стане художник — поемам си дълбоко въздух. — В това, което ти говоря, има ли някакъв смисъл?
— Всъщност не.
Усмихвам се.
— Предполагам, просто искам да ти кажа, че ми напомняш на някого.
Ана се надига на лакът.
— На кого?
— На мен — отвръщам.
Когато си прекарал с партньора си толкова много години, той се превръща в нещо като пътната карта, която държиш в жабката на колата и цялата е намачкана и на бели линии от употреба — нещо, което познаваш толкова добре, че можеш да го нарисуваш по памет и именно затова го вземаш със себе си при всичките си пътувалия. И все пак, когато най-малко очакваш, един ден отваряш очи и виждаш непозната отбивка, нещо, което преди го е нямало, и трябва да спреш и да се запиташ дали пейзажът е нов или е нещо, което никога досега не си забелязвал.
Брайън ляга до мен на леглото. Не казва нищо, само поставя ръка в трапчинката на основата на врата ми. После ме целува, дълго и сладко-горчиво. Това го очаквам, но не и следващото, което прави: ухапва устната ми толкова силно, че усещам вкуса на кръв.
— О! — възкликвам и се опитвам да се засмея, да го превърна в шега. Но той не се смее, не се и извинява. Навежда се към мен и облизва кръвта.