Споделен живот

— Преди няколко години Кейт беше хоспитализирана и… беше загубила толкова много кръв, никой не вярваше, че ще оцелее. Помислих си, че може би е време да я оставим да си отиде. Сара не мислеше така.

— Какво се случи?

— Лекарите й дадоха арсеник, той подейства и Кейт мина в ремисия за една година.

— Нима твърдите, че е имало лечение, което е спасило Кейт, без да включва използването на тялото на Ана?

Брайън поклаща глава.

— Казвам… казвам, че бях съвсем сигурен, че Кейт ще умре. Но Сара не се предаде и Кейт успя да се пребори — поглежда към жена си. — А сега бъбреците на Кейт отказват. Не искам да я гледам как страда, но същевременно не искам и да допускам за втори път същата грешка. Не искам да си казвам, че е свършило, когато не е задължително непременно да е така.

Брайън се е превърнал в емоционална лавина, устремена право към стъклената къща, която така старателно съм построил. Трябва да го вкарам вътре.

— Господин Фицджералд, знаехте ли, че дъщеря ви ще заведе дело срещу вас и съпругата ви?

— Не.

— Когато го направи, говорихте ли с нея за това?

— Да.

— Въз основа на този разговор, господин Фицджералд, какво направихте?

— Изнесох се от къщи заедно с Ана.

— Защо?

— Тогава вярвах, че Ана има правото да обмисли решението, а не можеше да го направи, докато живееше в дома ни.

— След като се изнесохте заедно с Ана, след като говорихте с нея надълго и нашироко, защо е завела това дело — съгласен ли сте с искането на съпругата си Ана да продължи да бъде донор на Кейт?

Отговорът, който сме репетирали, е „не“. Това е сърцевината на случая ми. Брайън се навежда напред, за да отговори.

— Да — казва той.

— Господин Фицджералд, според вас… — започвам, а после осъзнавам какво е направил току-що. — Моля?

— Все още искам Ана да дари бъбрек — признава Брайън.

Втренчвам се в свидетеля, който току-що ме е прецакал, и се опитвам да намеря почва под краката си. Ако Брайън не подкрепи решението на Ана да престане да бъде донор, на съдията ще му е значително по-трудно да отсъди в полза на еманципацията.

Същевременно чувам с невероятна яснота тихия звук, който се изтръгва от устата на Ана, тихото разбиване на сърце, което настъпва, когато осъзнаеш, че това, което си помислил за дъга, всъщност е само игра на светлината.

— Господин Фицджералд, вие желаете да подложите Ана на сериозна операция, която ще завърши със загубата на орган, за да облагодетелствате Кейт?

Странно е да наблюдаваш как един силен мъж рухва.

— Можете ли да ми кажете какъв е правилният отговор? — пита дрезгаво Брайън. — Защото аз не знам къде да го потърся. Знам кое е правилно. Знам кое е честно. Но тези неща нямат значение в случая. Мога да седя и да мисля за това, и да ви кажа кое е редно и необходимо. Мога дори да ви кажа, че трябва да има по-добро решение. Но изминаха тринайсет години, господин Александър, а все още не съм го намерил.