Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Отказва да свидетелства.
— За Бога, Камбъл! Тя не смее да се противопостави на майка си в собствената им дневна, а ти искаш да го направи при кръстосан разпит? Какво си очаквал?
Поглежда ме пронизително.
— Какво ще кажеш на Дисалво?
— Заради Ана ли питаш, или защото се боиш да не загубиш делото?
— Дадох съвестта си назаем, благодаря.
— Няма ли да се запиташ, защо едно тринайсетгодишно момиче ти е влязло до такава степен под кожата?
Намръщва се.
— Няма ли да се разкараш, Джулия, и да ми провалиш случая, както възнамеряваше от самото начало?
— Случаят не е твой, а на Ана, макар че определено виждам защо мислиш другояче.
— И какво трябва да означава това?
— Ти си страхливец. Опитваш се с всички сили да избягаш от себе си — отвръщам. — Аз знам какви са последствията, от които се бои Ана. На теб известни ли са ти?
— Не знам за какво говориш.
— Така ли? Къде е поантата? Или е прекалено трудно да се шегуваш за нещо, което е толкова близо до собствения ти проблем? Ти се отдръпваш всеки път, когато някой се опита да се сближи с теб. Ако Ана беше обикновена клиентка, нямаше да има проблем, но в мига, в който започна да те е грижа за нея, разбра, че си в беда. Що се отнася до мен, едно бързо чукане те устройва идеално, но емоционалното обвързване е изключено. Единственото същество, с което поддържаш близост, е кучето ти и дори и това е някаква огромна държавна тайна.
— Много си далеч от истината, Джулия…
— Не, всъщност навярно съм единственият човек, квалифициран да ти обясни какъв негодник си. Но това не е проблем, нали така? Защото, ако всички мислят, че си негодник, никой няма да си направи труда да се приближи прекалено много — взирам се в него миг по-дълго от необходимото. — Сигурно си страшно разочарован да знаеш, че някой може да те види такъв, какъвто си, нали, Камбъл?
Той се изправя с каменно лице.
— Имам случай, с който трябва да се занимая.
— И наистина го правиш — съгласявам се. — Просто положи усилия да разделиш правосъдието от клиента, който има нужда от него. Защото в противен случай, да не дава Господ, може да установиш, че имаш сърце.
Отдалечавам се, преди да се изложа още повече, и чувам зад гърба си гласа на Камбъл:
— Джулия, не е вярно.
Затварям очи и макар да знам, че не трябва, се обръщам.
Той се поколебава.
— Кучето. Аз…
Но каквото и да е на път да ми признае, си остава тайна, защото на вратата се появява Върн.
— Съдия Дисалво е във войнствено настроение — прекъсва ни. — Закъснявате, а в магазинчето няма мляко за кафе.
Поглеждам Камбъл в очите. Чакам го да довърши изречението си.
— Ти си следващият ми свидетел — изрича той с равен тон и мигът изчезва, преди да успея дори да запомня, че е съществувал.
Камбъл
Все по-трудно и по-трудно ми става да си остана копеле.
Влизам в съдебната зала, а ръцете ми треперят. Част от причината, разбира се, е същата както едно време. Но друга част се дължи на факта, че клиентката ми, застанала до мен, проявява реакция горе-долу колкото някоя скала, а жената, по която съм луд, е същата, която съм на път да поставя на свидетелското място. Хвърлям поглед към Джулия, докато съдията влиза; тя подчертано отклонява погледа си.
Химикалката ми се завърта и пада под масата.
— Ана, би ли ми я подала?
— Не знам. Това е разхищение на време и усилия, нали така? — отговаря ми и проклетата химикалка остава на пода.
— Готов ли сте да призовете следващия си свидетел, господин Александър? — пита съдия Дисалво, но преди да успея да изрека името на Джулия, Сара Фицджералд моли за позволение да се приближи до съдията.
Подготвям се за още едно усложнение и както и очаквам, отсрещната страна не ме разочарова.
— Психиатърът, когото помолих да призова като свидетел, има ангажимент в болницата следобед. Ще бъде ли проблем за съда, ако вземем показанията й извън установения ред?
— Господин Александър?
Свивам рамене. Стигнем ли до сърцевината на нещата, за мен е просто отлагане на екзекуцията. Затова сядам до Ана и гледам как дребна мургава жена с прекалено стегнат за лицето й кок заема свидетелското място.
— Моля, съобщете за протокола името и адреса си — започва Сара.
— Доктор Беата Но — отговаря психиатърът. — Орик Уей 1250, Уунсокит.