Споделен живот

— Добре ли си? — пита ме.

— Да — отвръщам, развързвам маратонките си, избърсвам потта от челото си. — Защо?

— Защото нормалните хора не излизат да тичат в четири и половина сутринта.

— Имах енергия, която исках да избия.

Отивам в кухнята, но кафемашината „Браун“, която съм програмирала да ми приготви кафе с аромат на лешник, в същия този миг не си е свършила работата. Проверявам кабела на „Ева“ и натискам няколко от бутоните й, но на екрана не се изписва нищо.

— По дяволите! — издърпвам щепсела от контакта. — Не може да се е повредила. Не е толкова стара.

Изи идва до мен и започва да бърника по машината.

— В гаранция ли е?

— Не знам и не ми пука. Известно ми е само, че като платиш за нещо, което би трябвало да ти направи чаша кафе, заслужаваш да получиш шибаната чаша.

Захвърлям празната стъклена чаша в мивката и я счупвам. После се свличам по шкафа и избухвам в плач.

Изи коленичи до мен.

— Какво е направил?

— Съвсем същото, Изи — изхлипвам. — По дяволите, толкова съм глупава!

Тя ме обгръща с ръце.

— Кипящо олио? — предлага. — Отравяне? Кастриране? Ти избираш.

Усмихвам се, макар и леко.

— Наистина ще го направиш.

— Само защото и ти си готова да го направиш заради мен.

Облягам се на рамото на сестра си.

— Мислех, че гърмът не удря два пъти на едно и също място.

— Разбира се, че може — осведомява ме Изи. — Но само ако си достатъчно тъпа да не се отдръпнеш.