Споделен живот

Това са такива психиатрични тъпотии, че едва успявам да ги следя, но за мое стъписване съдията сякаш ги приема много сериозно. Джулия също е наклонила глава и между веждите й се е образувала бръчица. Аз ли съм единственият с работещ мозък в залата?

— Нещо повече — продължава доктор Но, — съществуват няколко проучвания, които показват, че децата, които изпълняват ролята на донори, имат по-високо самочувствие и се чувстват по-важни в семейната структура. Смятат се за супергерои, защото могат да направят нещо, което никой друг не може.

Това е най-нелепото описание на Ана Фицджералд, което съм чувал някога.

— Смятате ли, че Ана е в състояние сама да взема решения, свързани с медицинското й състояние? — пита Сара.

— Категорично не.

Изненада, изненада.

— Каквото и решение да вземе, то ще има последствия за цялото семейство — продължава доктор Но. — Тя ще мисли за това, докато го взема, ето защо то никога няма да бъде изцяло самостоятелно. Още повече е само на тринайсет години, физиологично мозъкът й не е пригоден да гледа толкова напред в бъдещето, затова всяко решение, което ще вземе, ще бъде с оглед на близкото, а не на дългосрочното й бъдеще.

— Доктор Но — прекъсва я съдията, — какво ще препоръчате в случая?

— Ана има нужда от напътствието на някого с повече житейски опит… някой, който има предвид висшия й интерес. Щастлива съм, че мога да работя със семейството, но родителите трябва да бъдат родители — защото децата няма как да бъдат.

Когато Сара ми отстъпва свидетелката, се подготвям да нанеса смъртоносния удар.

— Очаквате от нас да повярваме, че даряването на бъбрек ще донесе на Ана всички тези прекрасни психологически ползи.

— Точно така — отговаря доктор Но.

— Тогава не е ли логично да предположим, че ако дари този бъбрек и сестра й умре в резултат от операцията, Ана ще преживее значителна психологическа травма?

— Вярвам, че родителите й ще й помогнат да я преодолее.

— А какво ще кажете за факта, че Ана казва, че не иска повече да бъде донор? — продължавам. — Това не е ли важно?

— Абсолютно. Но както отбелязах, настоящият мисловен процес на Ана е насочен към краткосрочните последици. Тя не разбира какво наистина ще последва от въпросното решение.

— А кой разбира? — питам. — Госпожа Фицджералд може и да не е на тринайсет години, но живее всеки ден в очакване на някакъв обрат в здравето на Кейт, не мислите ли?