Споделен живот

Камбъл

Моят ключ е Брайън Фицджералд. След като съдията чуе, че поне единият от родителите на Ана е съгласен с решението й да спре да бъде донор на сестра си, решението да й даде еманципация няма да представлява толкова огромен скок. Ако Брайън направи това, което ми трябва — да обясни на съдия Дисалво как осъзнава, че и Ана има права и е готов да я подкрепи, тогава това, което ще каже Джулия в доклада си, каквото и да е, ще бъде спорен въпрос. Нещо още по-хубаво: показанията на Ана ще бъдат само формалност.

Брайън идва рано на следващата сутрин заедно с Ана, облечен в капитанската си униформа. Изписвам на лицето си усмивка, изправям се и тръгвам към тях заедно със Съдия.

— Добро утро — поздравявам ги. — Всички ли сме готови?

Брайън поглежда към Ана, после към мен. На ръба на устните му има въпрос, но сякаш прави всичко по силите си да не го зададе.

— Ей — обръщам се към Ана под въздействието на някаква глупава идея.

— Ще ми направиш ли една услуга? На Съдия ще му дойде добре да потича по стълбите, в противен случай ще стане неспокоен в съда.

— Вчера ми каза, че не мога да го разхождам.

— Е, добре, днес можеш.

Ана поклаща глава.

— Никъде няма да отида. Щом изляза, ще започнете да говорите за мен.

Затова пак се обръщам към Брайън:

— Всичко наред ли е?

В този миг в сградата влиза Сара Фицджералд, забързва към съдебната зала, но вижда Брайън с мен и спира. После бавно се извръща и влиза вътре.

Погледът на Брайън Фицджералд проследява съпругата му дори след като вратите се затварят зад нея.

— Добре сме — произнася той, но отговорът не е предназначен за мен.