Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
А и като се имаше предвид какво бе опитал да ù причини онзи кучи син, какви планове кроеше за нея... Двамата с Едион дълго, дълго време щяха да му отнемат животеца.
Тя плъзна поглед през града към Асасинската крепост.
– Казах на Лизандра, че ù отстъпвам това право.
– Защо?
Тя обгърна тялото си с ръце.
– Защото тя заслужава да убие Аробин повече от всички ни.
Вярно беше.
– Ще има ли нужда от помощта ни?
Елин поклати глава, разпръсквайки капки дъждовна вода от златните си шноли и мокрите кичури коса около лицето си.
– Каол отиде да се увери, че всичко ще протече гладко.
Роуан си позволи да я огледа – отпуснатите ù рамене и вирнатата брадичка, стиснатите в шепи лакти, извивката на носа ù, очертана от уличната светлина, тънката линия на устата ù.
– Странно е – подхвана тя, – че още ми се иска да имаше друг начин. – Пое си треперлива глътка въздух и издиша облаче бяла пара. – Аробин е лош човек – прошепна. – Щеше да ме пороби, да ме използва, за да превземе Терасен, дори да се възкачи на трона и да стане баща на моето... – Тя потрепери толкова силно, че светлината от лампата проблесна по златната бродерия на роклята ù. – Но също така... дължа му живота си. През цялото това време мислех, че с облекчение и радост бих сложила край на съществуването му. Но сега се чувствам някак празна. И уморена.
Беше ледена, когато плъзна ръка около кръста ù и я придърпа към себе си. Само този път – само този път щеше да си позволи да я прегърне. Ако от него се очакваше да погуби Майев, а някой от кадъра му го беше сторил вместо него, Лоркан например, щеше да се чувства по същия начин.
Тя се извъртя леко, за да го погледне в лицето, и макар че опита да го прикрие, Роуан видя страха и вината в погледа ù.
– Трябва да издириш Лоркан утре. Да видиш дали е изпълнил малката задачка, която му поставих.
Дали бе убил онези Копои на Уирда. Или те него. За да може Елин най-сетне да освободи магията.
Богове! Лоркан се беше превърнал в негов враг. Роуан прогони мисълта от главата си.
– И да го убия, ако е необходимо?
Тя преглътна и гръклянът ù подскочи.
– Ти решаваш, Роуан. Направи онова, което сметнеш за редно.
Предпочиташе да му даде изрична заповед... но тя му предоставяше избор, уважаваше съвместното им минало достатъчно, че да му отстъпи това важно решение...
– Благодаря ти.
Елин отпусна глава на гърдите му и върховете на златните прилепови крила се впиха толкова болезнено в кожата му, че той ги извади едно по едно от косата ù. Златото беше гладко и леденостудено и докато Роуан се възхищаваше на фината му изработка, тя прошепна:
– Искам да ги продадеш. И да изгориш роклята.
– Както желаеш – отвърна той и прибра шнолите в джоба си. – Но ще е жалко.
Враговете ти щяха да паднат на колене, ако те видеха в нея. И неговите собствени едва не се подвиха от възторг, като я зърна по-рано вечерта. От гърлото ù се изтръгна глух смях, който приличаше по-скоро на стон, и тя го прегърна през кръста, сякаш опитваше да открадне топлината му. Подгизналата ù коса се свлече пред лицето ù и ароматът на жасмин, лимонова върбинка и живи въглени надделя над бадемовия, галейки обонянието и всичките му други сетива.
Роуан остана с кралицата си под дъжда, запленен от божественото ù благоухание, и ù позволи да краде толокова, колкото желае от топлината му.
Дъждът намаля до леко припръскване и Елин се размърда в обятията на Роуан, откъдето черпеше сили, потънала в дълбок размисъл. Повдигна глава, колкото да види мъжествените черти на лицето му, скулите му, позлатени от дъжда и уличното осветление. В другия край на града, в стая, която познаваше печално добре, Аробин навярно кървеше. А може би вече лежеше мъртъв.
Празна мисъл, но същевременно и щракване на ключалка, отворена след дълго очакване. Роуан отвърна на погледа ù. От сребристата му коса се стичаше дъждовна вода. Суровите му черти поомекнаха и станаха някак приветливи – уязвими дори.
– За какво мислиш? – пророни той.
– За това, че ако пак ми се прииска да те смутя, трябва просто да ти споделя колко рядко нося бельо.
Зениците му се уголемиха рязко.
– Има ли причина да постъпвате така, принцесо?
– Има ли причина да не постъпвам така?
Той долепи длан до кръста ù и пръстите му потрепнаха, като че ли се чудеха дали да не я пуснат.
– Жал ми е за чуждестранните посланици, които ще трябва да се занимават с теб.
Тя се ухили задъхано и леко безразсъдно. Тъмницата, която бе видяла тази вечер, ù напомни колко уморена е всъщност. Уморена от смърт и чакане, и сбогувания.