Кралица на сенките

Амулетът сияеше на светлината от двете свещи.

– Първоначално се чудех дали не е фалшив, дали Аробин не ти е спретнал номер – обади се Роуан накрая, без да откъсва очи от Ключа на Уирда. – Но вече го усещам... усещам топлината на нещото в него.

Тя облегна лакти на коленете си и черното кадифе на роклята погали нежно кожата ù.

– В миналото хората сигурно са вярвали, че това чувство извира от магията във вените на собственика му – замисли се тя. – Майка ми и Бранън не са предполагали, че е идвало от самия амулет.

– Ами баща ти и чичо ти? Нали те не са имали магически способности?

Еленът от слонова кост като че ли се взираше в нея, а безсмъртната звезда между рогата му проблясваше като разтопено злато.

– Но имаха благородническо потекло. Какво по-добро скривалище за него от врата на кралска особа?

Тя протегна ръка към амулета и го обърна с едно бързо движение. Металът беше топъл, а повърхността му съвършено гладка, въпреки че бе изкован преди хилядолетия.

На гърба му, точно както си спомняше, бяха изписани три Знака на Уирда.

– Случайно да знаеш какво значат? – попита Роуан и се премести толкова близо до нея, че бедрото му докосна нейното. После се отдръпна със сантиметър, но топлината му остана по кожата ù.

– Никога не съм виждала...

–Този. – Роуан посочи първия знак. – Аз съм виждал този. Появи се на челото ти онзи ден.

– Знакът на Бранън – прошепна тя. – На незаконородения... безименния.

– Никой от Терасен ли не е проучвал тези символи?

– Ако е имало такъв, не е разкрил значението им... или го е вписал само в личния си дневник. А повечето такива писания се съхраняваха в Оринтската библиотека. – Тя прехапа вътрешността на долната си устна. – Която беше едно от първите места, претършувани от краля на Адарлан.

– Може пък библиотекарите да са спасили първо дневниците на владетелите... може да са оцелели.

Сърцето ù се сви леко.

– Възможно е. Но ще разберем със сигурност чак когато се върнем в Терасен. – Тя потупа с крак по килима. – Трябва да го скрия.

На пода в дрешника ù имаше разхлопана дъска, под която криеше пари, оръжия и бижута. Засега щеше да свърши работа. А Едион нямаше да задава въпроси, защото така или иначе беше твърде рисковано да носи амулета на публични места, дори под дрехите си. Поне докато се прибереше в Терасен. Тя впери поглед в древния талисман.

– Ами, скрий го тогава.

– Не искам да го докосвам.

– Ако се задействаше толкова лесно, предците ти вече щяха да са разбрали какво представлява.

– Ти го вземи – сбърчи вежди тя.

Той я изгледа сурово.

Елин прогони всички мисли от главата си, наведе се напред и вдигна амулета от масата. Роуан се напрегна осезаемо, сякаш свикваше силите си, независимо от увереността, с която говореше.

Ключът натежа като воденичен камък в съзнанието ù, но първоначалното усещане за объркване, за бездънна сила... бе притихнало. Сякаш спеше.

Тя вдигна бързо килима в дрешника си, клекна и откачи разхлабената дъска. Усети, че Роуан наднича зад рамото ù в малкия тайник. Тъкмо се канеше да пусне амулета в него, когато някаква нишка я подръпна отвътре – не, не беше нишка, а... вятър, сякаш могъща сила влетя в тялото ù от Роуан, сякаш връзката помежду им оживя и Елин усети какво е да бъде Роуан...