Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
Пусна амулета в тайника и той тупна само веднъж, тежък като оловна плоча.
– Какво има? – попит Роуан.
Тя се извъртя, за да го погледне в лицето.
– Усетих... усетих те.
– Как?
Елин му обясни как същността му се е вляла в нея, как е изпитала чувството, че носи кожата му, макар и само за миг.
Той не се зарадва особено.
– Тази способност може да ни е полезна по-натам.
Тя свъси вежди.
– Типично изказване за воин грубиянин като теб.
Роуан сви рамене. Богове, как носеше толкова могъщество на плещите си?
Можеше да смачка нечии кости, без дори да използва магия. Способен беше да срути цяла сграда с няколко стратегически удара.
Знаеше го и преди, разбира се, че го знаеше, но да го изпита върху себе си...
Най-могъщият воин на елфическия народ. В очите на едно човешко същество силата му беше не по-малко свръхестествена от тази на Валгите.
– Но май си прав – не бива просто да откликва на подсъзнателните ми желания – съгласи се накрая Елин. – Иначе предците ми щяха да са изравнили Оринт със земята при първия си гневен изблик. Струва ми се, че... че тези неща са неутрални по природа. Носителят обуславя употребата им. В ръцете на човек с чисто сърце амулетът ще носи само добро. Затова и Терасен е процъфтявал някога.
Тя върна дъската на мястото ù и я потупа с длан.
– Повярвай ми, предците ти не са били светци – изсумтя Роуан.
Подаде ù ръка и тя опита да не се взира в нея, докато я поемаше. Здрава, мазолеста, непобедима – безсмъртна като него самия. Но в хватката му имаше нежност, запазена само за онези, които обичаше и се бе заклел да брани.
– Не мисля, че сред тях е имало асасини – рече Елин, когато Роуан пусна ръката ù. – Ключовете могат да покварят само черно сърце... и да дадат светла сила на бялото. Не съм чувала за сиви сърца.
– Фактът, че се тревожиш така, ми казва достатъчно за намеренията ти.
Тя се разходи по пода на дрешника, за да се увери, че няма скърцащи дъски, които да разкрият местоположението на тайника. Над града прокънтя гръмотевица.
– Ще се престоря, че това не е поличба – измърмори под носа си.
– Успех. – Върнаха се в спалнята и Роуан я сръчка с лакът. – Ще държим нещата под око. И обещавам, ако забегнеш към Тъмното кралство, да те придърпам към светлината.
– Много забавно.
Малкият часовник на нощното ù шкафче иззвъня и над Рифтхолд отново се разнесе гръм. Бурята се разразяваше бързо. Хубаво – може би щеше да прочисти главата ù.
Тя отиде до кутията, която Лизандра ù беше донесла, и извади предмета от вътре.
– Бижутерът на Лизандра е много талантлив – коментира Роуан.
Елин вдигна дубликата на магическия амулет. Размерът, цветът и тежестта му бяха почти идентични. Остави го на тоалетната си масичка като небрежно захвърлен накит.
– Ако някой случайно се поинтересува къде е.
Когато часовникът удари един, пороят вече беше стихнал до кротък ръмеж, но Елин не слезе от покрива, откакто се бе качила да поеме наблюдателния пост от Едион. Роуан дочака полунощ в апартамента и остана търпеливо на мястото си, докато стрелките на часовника пълзяха към един. Още към дванадесет Каол беше наминал за малко да докладва на генерала какво правят хората на Аробин.
Но Роуан нямаше намерение да чака повече.
Намери я да стои под дъжда, отправила поглед на запад – не към лъскавия дворец от дясната ù страна, не към морето зад гърба ù, а към града.
Роуан нямаше нищо против, че е надникнала в душата му. Искаше да я увери, че не го е грижа какво е разбрала за него, стига да не я отблъснеше – и отдавна щеше да ù го е казал, ако и до този момент не немееше пред красотата ù тази вечер.
Светлината от лампата на покрива проблясваше по шнолите в косата ù и златния дракон на гърба ù.
– Ще съсипеш роклята, ако продължаваш да стоиш в дъжда – предупреди я той.
Тя се пообърна към него. Дъждовната вода бе разнесла чернилото за очи по лицето ù и кожата ù изглеждаше бледа като восък. Погледът ù, изпълнен с вина, гняв и непоносима болка, го порази като удар в стомаха.
Елин отново се обърна към града.
– И бездруго няма да я облека повече.
– Знаеш, че ако не искаш да го правиш ти – подхвана той, пристъпвайки до нея, – съм готов да поема този товар от ръцете ти.