Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Целунах нежно челото на скъпия си приятел.
— Аз също те обичам, Килан — казах и той сякаш ме чу.
— О, мигар любимото ми момиче казва това? — прошепна едва-едва.
Останах до леглото на приятеля си и стисках ръката му в своята. Продължих да я държа още известно време, след като той издъхна. После сълзи на тиха скръб се затъркаляха по бузите ми. Кръстосах ръцете на Килан на гърдите му и покрих спокойното в смъртта лице със завивката.
Погребахме го в тесен гроб под едно дърво в най-високата точка на долината. Вятърът, който сякаш споделяше скръбта ни, въздишаше и стенеше из клоните на вечнозелените дървета по хълма над нас.
Двадесета глава
Килан си отиде, но ми остави богато наследство. Не го бяхме мислили точно така, но с течение на вековете членовете на неговото огромно семейство постепенно и неусетно се превърнаха в мои прислужници по наследствена линия. Имаше нещо успокоително в това. Всички те бяха почти като мои деца, защото ги израждах със собствените си ръце. Аз първа ги докосвах, когато идваха на този свят, и това ни сближаваше още от първия миг. За мен това беше важно, защото постоянната връзка е много необходима за някого с моята странна съдба. Или както би казал Килан: „След като си решила да живееш завинаги, значи ще се чувстваш самотна доста често през годините, нали ме разбираш.“
Наследствената прислуга във Во Вакюн и къщата до езерото Ерат запълваше все някак огромните празнини, които оставяха след смъртта си моите любими хора.
Повечето от първите ми васали също бяха измрели, когато наближи новият век през 2400 г. Техните наследници имаха доста по-добри обноски. Онова, което вече в цяла Арендия беше известно под шеговитото название „Болежката на Нерасин“, висеше като заплаха и над техните глави. Дори ако някои бяха недоволни от социалните ми нововъведения, те имаха благоразумието да задържат възраженията за себе си.
Двайсет и пети век беше време на относителен мир в цяла Арендия. Понякога тук-там пламваха пожарищата на бунта, които обикновено биваха подпалвани от дълго тлеещи семейни вражди между съседни благороднически фамилии. Но, използвайки разумни доводи или пък открити заплахи, арендските херцози и сами можеха да се справят с тези свади. Най-накрая аз им предложих нещо, което се оказа много ефективно. Васалите бяха задължени да пращат войници на своя господар, щом той пожелае това. Херцозите откриха, че войните между враждуващите семейства тутакси стихват, щом те пратят заповед за мобилизация на войската.
Светът извън границите на Арендия също се развиваше по своя път. Черекските пиратски набези по толнедранските брегове продължиха чак до двадесет и пети век, много след като първоначалните причини за тези нападения бяха отдавна забравени. Вече никой не си спомняше Марагор, но череките — най-примитивните сред всички алорни — продължаваха да плячкосват и опожаряват толнедранските крайбрежни градове. Те лицемерно набожно оправдаваха варварщината си като твърдяха, че се подчиняват на заповедите на Белар.
Всичко това обаче беше прекратено твърде внезапно с възкачването на династията на Боруните на императорския престол в Тол Хонет през 2537. Ран Борун I беше много по-способен владетел в сравнение с предшествениците си от втората династия на Вордувианите. Той изрита ленивите легиони от техните удобни и уютни гарнизони в Тол Хонет и ги накара да построят широк път от устието на река Недран чак до Тол Ворду на север. Строежът принуди легионите да опънат шатрите си по цялото протежение на брега, който беше постоянен обект за атаките на череките. Черекските корсари взеха да се натъкват на много по-здрава съпротива, когато слизаха на сушата. Тогава те решиха, че вече са изпълнили повелите на своя бог и е време да си намерят друго място за забавления.
Тъй като Ран Борун беше първият от фамилията, който сядаше на трона, дворецът му гъмжеше от останки на фамилията на Вордувианите. Родовите черти на Вордувианите покриват целия спектър от мошениците до най-свирепите престъпници. В началото на двадесет и четвърти век те бяха дълбоко впечатлени от сложния план на Ктучик. Тогавашната гражданска война в Арендия им предостави неизчерпаеми възможности за натрупването на мръсни пари, предимно от търговия с оръжие. Последвалият период, известен по тези земи като „Мирът на Поулгара“, пресече техните търговски канали. От Тол Ворду чак до Тол Хорб и Тол Хонет по мой адрес редовно се сипеха люти проклятия и попържни.