Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Лицемерът Гартеон ме посрещна с мазна усмивка и се разсипа в извинения за отсъствието си от срещите.
— Да сте чували случайно за „Болежката на Нерасин“, Ваша Светлост? — прекъснах го безцеремонно аз. — Забелязвам у вас всички симптоми на това заболяване, а аз съм умела лечителка с голяма практика и мога да предвидя настъпването на някоя болест. Много горещо ви препоръчвам да посетите срещата на Съвета на арендите следващото лято. Повярвайте, на херцог Нерасин никак не му хареса да се гърчи от болка по пода, пищейки неистово и плюейки кръв.
Лицето на Гартеон стана мъртвешки бледо.
— Ще дойда, лейди Поулгара — обеща той. Явно стомашните болки на Нерасин вече бяха станали част от астурианския фолклор.
— Е, до скоро виждане тогава — рекох твърдо. След това двамата с барон Торгун напуснахме Во Астур.
— Трябваше да ме оставите да го разсека на две, милейди — изръмжа Торгун, докато препускахме към дома.
— Трабва да се държим възпитано, бароне — отговорих. — Културните хора не кълцат на парчета съседите си. Вярвам, че Гартеон правилно схвана онова, което му казах. Ако не се появи на срещата и това лято, при следващото посещение във Во Астур ще се наложи да бъда по-твърда и да си поговоря с него на четири очи.
— Наистина ли можете да го направите? — любопитно каза Торгун. — Искам да кажа да накарате човек да плюе кръв.
— Да, ако това се налага.
— Тогава за какво съм ви аз?
— Защото компанията ти ми е много приятна, мой скъпи Торгун. Но сега нека да побързаме, тъй като е време за жътва и трябва да наглеждам отблизо всичко.
Само няколко години по-късно Гартеон Астуриански беше изхвърлен през прозореца от своите барони. Това е един от рисковете да живееш в палат с високи кули. Винаги има опасност „случайно“ да се прекатуриш през прозореца от седмия етаж и да се размажеш на площадката долу.
Синът му, също на име Гартеон, беше дори по-голям мошеник и от баща си. Явно Астурия се превръщаше в проблем.
Не след дълго навлязохме в тридесетото столетие и аз си дадох сметка, че управлявам делата в Арендия от шестстотин години насам. Честно казано, това ми доставяше голямо удоволствие. В много неща арендите бяха същински деца и ме възприемаха като тяхна мъдра майка, с която споделят грижите и неволите си. А което е още по-важно — винаги се съветваха с мен, преди да предприемат нещо съдбоносно. Ето защо беше по силите ми да предотвратявам повечето злини, които надвисваха над Арендия.
Беше пролетта на 2937 г., когато се наложи да уведомя събратята си херцози, че моят пореден фаворит и наследник на Торгун — мимбратският рицар Анклазин — вече остарява и слухът му започва да отслабва. Освен това той имаше многобройна челяд в Мимбре и искаше да прекара последните години от живота си с нея. Бащинството е неизказано щастие, но да си дядо е дар от небесата.
Това предизвика особено вълнение следващото лято на ежегодния турнир край Големия арендски панаир. Победителят, който по традиция биваше признаван за „най-могъщия рицар сред живите“, щеше да бъде възнаграден със съмнителната чест да живее под моята власт през следващите няколко десетилетия.
Състезанията за излъчването на победител продължиха няколко седмици и накрая остана само една двойка противници — васитските благородници Латан и Онтроуз, и двамата приятели на херцог Андрион още от детинство. Барон Латан беше огромен и як мъжага с тъмноруса коса. Граф Онтроуз беше по-образованият и изтънченият от двамата. Косата му беше катраненочерна, а на лицето му светеха две яркосини очи. Познавах ги още от деца и много се гордеех с тях. Честно да си кажа, бях изненадана, че префиненият граф Онтроуз стигна толкова далеч в подобно състезание, което се основаваше изключително на грубата сила.
Последният двубой от турнира се състоя в една мрачна лятна утрин. Пухкави бели облаци се тълпяха като стадо овце върху синьото си пасище. Зрителите се блъскаха около арената и ставаха все по-неспокойно, докато най-накрая продължителен звук от фанфари обяви, че „забавлението“ започва. Аз седях на царствен престол, заобиколена от Андрион от Вакюн, Гартеон Астуриански и престарелият Моратам от Мимбре. Двамината приятели, целите покрити с лъскава броня и въоръжени с пики, на чиито върхове се развяваха родовите им пряпорци, се приближиха към официалната трибуна, за да им дам последни напътствия и да ги благословя. Те яздеха рамо до рамо и ме приветстваха, накланяйки надолу пиките, докато знамената не опряха прашната земя.