Поулгара — магьосницата

Той беше толкова мил в искреността си и своята наивна загриженост към мен, че сърце не ми даде да му покажа очевидната истина. Имах нужда от някой, който да ме пази и защитава почти толкова, колкото ми беше необходим трети крак. Колкото повече разсъждавах върху предложението обаче, толкова повече осъзнавах, че това „състезание“, което чисто и просто беше узаконено насилие и безсмислена жестокост, би могло да послужи за заместител на една война. В случай, че още има някой, който да тъгува по „добрите стари времена“.

Решихме турнирът да се проведе на полето край Големия арендски панаир, заради неговото централно разположение спрямо всички останали херцогства. Бяха издигнати трибуни за зрителите и се подготвиха арени за схватките между участниците. Предусещайки необходимостта от спешна медицинска помощ, аз доведох със себе си всички възпитаници на Колежа по приложна медицина в Султурн.

Тъй като турнирът се провеждаше в моя чест, аз бях в правото си да забраня всички действия, които можеха да завършат със смъртта на някой от участниците. Най-напред категорично отмених ръкопашния бой като етап от турнира. Това предизвика голямо цупене и мусене, но аз останах непреклонна. Можех да си представя как би изглеждало едно кръчмарско сбиване, увеличено стотици пъти, като участниците в него са въоръжени до зъби мъже. Последиците със сигурност щяха да надхвърлят възможностите за лечение в полевата ни болница.

Празникът беше наистина пъстър и вълнуващ, но се проточи със седмици, а аз през цялото време трябваше да седя на почетната трибуна, размишлявайки каква награда може да бъде достойна за това нечовешко търпение. Още от изхода на първите схватки стана очевидно, че моят трофей щеше да е тогавашният барон на Мандор — мускулестият мимбратски рицар Мандоратан. Познавах го много добре, защото баща ми беше наредил да следя отблизо неговото семейство. Явно татко имаше определени планове за Мандорите.

За Арендия двадесет и осми век беше време на мир и благоденствие. Турнирът край Големия арендски панаир стана неделима част от ежегодните срещи на Съвета на арендите. Мисля, че това още повече заздрави мира. В края на века обаче семейство Ориман взе властта в Астурия и отношенията между четирите херцогства започнаха да се обтягат. Ориманите бяха алчни, амбициозни и чужди на всякакви скрупули. Първият от херцозите Ориман на име Гартеон беше дребен човечец с миши вид, който си въобразяваше, че е много умен. Той взе да си намира всякакви извинения, за да не присъства на срещите на Съвета на арендите. На третата година, когато отново не се яви, аз реших да си поприказвам лично с него. Фаворитът ми по онова време беше един от моите барони — едър мъжага с алорнска кръв на име Торгун. Двамата заминахме за Во Астур и барон Торгун даде да се разбере, че доста хора ще пострадат, ако незабавно не бъда отведена при херцог Гартеон. Алорните могат да бъдат и полезни понякога.