Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
В залата цареше угнетяваща тишина и никой не понечи да надигне глас. Въпреки това херцог Алеран тутакси мобилизира войската си и я прати към южния бряг на река Камаар.
— Това изобщо не е било необходимо, Алеран — казах му седмица по-късно, когато открих какво е сторил. — И сама мога да се оправя.
— Постъпих така само от предпазливост, лельо Поул — отвърна той. — Щом войската е там, хора като Лагерон ще стоят мирно. Познавам бароните и зная какво би ги накарало да кротуват.
Свих рамене.
— Твоя работа, Алеран — казах. — Нали ти плащаш на всички тези войници. После не ми пращай сметките.
— Королин и Нерасин обещаха да помогнат при покриването на разноските, лельо Поул, а ако стане нужда, да изпратят и техни войски. Всички искаме в твоето херцогство да цари мир.
— Готова съм на всичко, което би те направило щастлив, скъпи — рекох, потупвайки го нежно по бузата.
Освен десятъка от моите васалите, аз притежавах и обширни имения, които ми принадлежаха по право. Килан ми обясни, че почти една четвърт от херцогството е моя лична собственост. Все още бях решена да премахна крепостничеството и започнах с незабавното освобождаване на моите собствени селяни. Една от странните черти в тази противна на здравия разум система беше обичаят всеки избягал крепостник, който е успял да се укрие година и един ден, да се смята за свободен човек. Помислих, че ако крепостните получат свобода в моите имения, тогава съвсем скоро земите ми ще се видят като земния рай на останалите нещастници из херцогството. Смятах да установя строги правила за „ненарушаване“ пределите на моята земя, така че останалите барони да не сноват нагоре-надолу из нея и да преследват избягалата си собственост. Надявах се не след дълго всички крепостници из херцогството, способни да се движат на собствените си крака, да се установят за постоянно при мен. Нямаше да остане нито един човек, който да обработва земите на васалите ми.
— Тогава, щат не щат, ще дойдат с шапки в ръце да те молят за хора, които да им изорат нивите, да засеят зърното и да го ожънат — каза Килан.
— Точно това целя, Килан — отвърнах самодоволно. — А сега да се върнем на въпроса къде ще е разположена моята къща. Държа да е с лице към езерото, а от едната страна да граничи с реката. И още — искам да е построена върху хълм, така че да е на безопасно място по време на пролетните разливи.
Когато дойде пролетта, аз надзърнах в малкия си трезор, изкопан на тайно място в пода на моята спалня. Загребах и почти го изпразних от излишните за мен пари, а после пратих Килан на север да купи строителни материали, да наеме работници и да започне строежа.
Това лято бях твърде заета, за да наблюдавам непрекъснато строежа на новата си къща. По същото време издадох указ за освобождаването на моите крепостници, който хвърли в ярост свещениците на Чалдан. Арендското духовенство беше тясно обвързано с феодалната система. Поповете веднага надушиха опасността, която се криеше в съществуването на огромни земи, населявани от свободни селяни, които щяха да граничат със земите на църквата. Иззад амвоните от Селин до Султурн бях изобличена като „унищожителката“. Това прозвище обаче не доби широка гласност, защото проповедите — по очевидни причини — се държаха пред пустеещи църкви.
Първосвещеникът на Чалдан, който притежаваше огромно имение в Мимбре, се надигна чак до Во Вакюн, за да ме заплаши, че ако не отменя освобождаването на своите крепостни, ще ме отлъчи от църквата.
— Това ни най-малко не ме вълнува, Ваша Милост — казах му. — Знаете, че не съм последователка на религията на Чалдан. Моят Учител е неговият по-стар брат — Алдур. Защо не ги оставим да изяснят този въпрос помежду си. Следващия път като говорите с Чалдан, кажете му какво съм направила и го помолете да реши това с брат си.
Той изхвръкна от стаята, пръскайки слюнки от ярост.
Както обикновено, Съветът на арендите се събра към средата на лятото на Големия панаир. Забелязах, че ме гледат изпитателно, когато се настанихме около масата. Очевидно Королин, Алеран и Нерасин са очаквали да съм прекалено заета и почти обезумяла от новите си задължения, та да не мога да дойда на срещата.
— Имаш ли някакви проблеми, лельо Поул? — запита Алеран почти с надежда в гласа.
— Нищо чак толкова важно, че да ме спре — отвърнах, повдигайки рамене. — Васалите ми постепенно взеха да схващат, че когато кажа нещо, аз имам точно това наум.
— До мен стигнаха слухове, че си освободила крепостните в личните си имения — намеси се Королин. — Дали е било разумно да го правиш? Или пък се каниш да обработваш тези просторни земи чрез магия?