Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Да, с мустаци като четка за зъби и смешни малки очила с позлатени рамки, като вълшебник от някоя приказка.
Спряха точно пред светлините на входа на „Плаза-Парк Хаят“. Портиер със зелен фрак наду свирката си, сигнализирайки на едно жълто такси.
— Това Ган ли е, как мислиш? Дали чернокожият мъж в килията е Ган?
— Не знам — вдигна рамене Джейк. — Има и нещо за Когана, ала всичко е много сложно.
— И това също си го узнал благодарение на дарбата си.
— Да, но не от Мия, Сузана, теб или мен. Мисля, че… — Момчето понижи глас. — Мисля, че е най-добре да разбера кой е този чернокож човек и какво означава за нас, защото съм убеден, че онова, което виждам, идва от самата Тъмна кула. — Изгледа тържествуващо спътника си. — Изглежда, много сме се доближили до нея и поради тази причина е изключително опасно за ка-тета ни да е разпръснат както сега.
Калахан се замисли.
— Изглежда, почти сме стигнали до Тъмната кула — завърши момчето.
ШЕСТ
Джейк пое водачеството още от мига, в който премина през въртящата се врата, понесъл Ко, след което остави зверчето на облицования с мраморни плочки под на хотелското фоайе. Калахан не мислеше, че детето съзнава това, и навярно така беше по-добре. Ако осъзнаеше отговорността, с която се бе нагърбило, имаше опасност самоувереността му да се пропука.
Ко изсумтя към отражението си в една от лъскавите зелени стени на преддверието, а после заприпка подир Джейк, като лапичките му потракваха тихичко върху черно-белите плочки на пода. Някогашният свещеник вървеше до момчето — той прекрасно съзнаваше, че в момента вижда бъдещето, ето защо полагаше неимоверни усилия да не се кокори като неандерталец пред гледката.
— Била е тук — промълви Джейк. — Почти мога да я видя, татко. И двете — Сузана и Мия.
Преди Калахан да отговори, детето вече бе застанало пред рецепцията.
— Извинете, госпожо — започна. — Казвам се Джейк Чеймбърс. Имате ли някакво съобщение за мен, пратка или нещо подобно? Най-вероятно е или от Сузана Дийн, или от госпожица Мия. Жената се вгледа подозрително в Ко, а скунксът и отвърна с жизнерадостна усмивка, разкриваща впечатляващо количество зъби. Навярно тази гледка смути чиновничката, защото тя се намръщи и се завъртя към компютъра си, започвайки да трака по клавиатурата.
— Чеймбърс, така ли? — попита.
— Да, госпожо — Джейк говореше с онзи невинен тон, който често използваше пред възрастните, преди да се озове в Средния свят. Беше минало доста време, откакто го бе прилагал за последен път, ала ето че го изрови от паметта си без особени трудности.
— Имам нещо за теб, но то не е от жена. Този, който го е оставил, се казва Стивън Кинг. Предполагам, че не става дума за прочутия писател, нали? Познаваш ли го?
— Не, госпожо — отвърна момчето и хвърли светкавичен поглед към мъжа с белега на челото.
Доскоро никой от тях не беше чувал за Стивън Кинг, ала хлапето много добре разбираше защо споменаването на това име караше отец Калахан да настръхне. Сега спътникът му не изглеждаше особено настръхнал, ала устните му се бяха свили до тънка линия.
— Ами — вдигна рамене жената зад бюрото, — предполагам, че името се среща доста често, нали? Сигурно в Америка има десетки нормални хора, които се казват Стивън Кинг и просто искат да… де да знам… този човек да си почине малко. — Тя се изсмя нервно и някогашният свещеник се зачуди от какво ли се притесняваше. От Ко, който с всеки следващ поглед все по-малко заприличваше на куче? Може и така да беше, но Калахан си помисли, че най-вероятно причината беше в Джейк — в нещо около момчето, което буквално нашепваше опасност. А може би дори стрелец. В невръстния му спътник определено имаше нещо, което го отличаваше от другите момчета на неговата възраст. Много. Някогашният свещеник си спомни как той бе измъкнал рюгера изпод мишницата си и го бе заврял под носа на злополучния таксиметров шофьор. „Кажи ми, че караше прекалено бързо и за малко да прегазиш приятеля ми! — бе изкрещял Джейк, а пръстът, с който стискаше спусъка, бе побелял от напрежение. — Кажи ми, че не искаш да умреш тук с дупка в главата!“
Това ли беше начинът, по който би реагирало едно обикновено дванайсетгодишно хлапе при подобен случай? Отговорът бе категорично отрицателен. Калахан си помисли, че жената на рецепцията имаше пълното право да се чувства изнервена. Що се отнасяше до самия него, той си даде сметка, че се чувства малко по-обнадежден за шансовете им в „Дикси Пиг“. Май не бяха толкова нищожни, колкото му изглеждаха в началото.
СЕДЕМ