Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
Някъде отдолу зазвучаха стъпки и той замръзна до стената на стълбището. Шумът се засили за момент и после изчезна. Кол избърса ръце в панталоните си и се опита да мисли. Кой етаж беше това? Той бе преброил четири, нали така? Кол продължи своя път напред, после стъпи върху четвъртата стълбищна площадка и с притиснато до камъка тяло погледна зад ъгъла. Коридорът пред него беше пуст.
Кол пое дълбоко въздух, за да се успокои и се показа иззад ъгъла. Промъкваше се бързо и тихо по коридора и през цялото време хвърляше неспокойни погледи напред и назад. Шадуините винаги го наблюдаваха. Винаги. Но сега изглежда нямаше никой. Кол продължи да върви, проверявайки всяка врата, покрай която минаваше. Една вълча глава с червен надпис отдолу — къде беше тя? Ако го хванат… В този момент пред него се появи вратата, която търсеше. Вълчите очи гледаха право в неговите. Той бързо пристъпи към нея, доближи ухо и се вслуша. Тишина. Кол посегна предпазливо и натисна дръжката. Тя поддаде лесно. Вратата се отвори и той влезе. Помещението беше празно, с изключение на дървения шкаф — висок закрит ковчег, подпрян на срещуположната стена. Той едва можа да повярва на своя късмет. Кол бързо отиде до шкафа, отвори го и бръкна вътре. Ръцете му се напипаха Огледалното покривало. Той го измъкна предпазливо, повдигайки го към сивеещата светлина. Тъканта беше мека и плътна, а пелерината лека като перце. Нейната чернота беше смущаваща. Тя бе мастилено черна и изглеждаше като че ли би могла да те погълне целия. Кол задържа за малко пелерината пред себе си, изучавайки я и преценявайки за последен път целесъобразността на това, което се готвеше да направи.
После бързо я метна на рамената си и я намести. Кол стоеше в очакване. Нищо не се промени. Всичко беше същото. Изведнъж му се прииска да имаше огледало, в което да се огледа, но нямаше.
След като затвори шкафа зад себе си, той прекоси помещението и излезе в коридора.
Не беше изминал и дузина крачки, когато откъм стълбището се появи един Шадуин.
Кол почувствува, че сърцето му отива в петите. Той нямаше никакво оръжие, никакво средство за защита и никакво време или място, за да се скрие. Продължи да се движи към Шадуина, защото не знаеше какво друго да направи.
Шадуинът мина покрай него, без да забави хода си. Едно кратко кимване, едно едва забележимо повдигане на тъмното лице и другият отмина, отдалечавайки се, като че ли нищо не беше се случило.
Кол почувствува прилив на въодушевление, примесено с облекчение. Шадуинът не беше го познал! Той просто не можеше да повярва. Но нямаше никакво време да се радва на своя късмет. Ако трябваше някога да избяга от Южното око и Ример Дал, сега бе моментът.
Кол мина по коридорите и се спусна по стълбищата на монолита, като избираше по-тъмните места. Познаваше само един изход, но държеше да се набива в очи, независимо от пелерината. Ръцете му бяха се вкопчили защитно в тъмните дипли, а очите търсеха сенките, когато дневната светлина отслабна до здрач. Той стигна безпрепятствено до двора за тренировки. Оръжия и брони стояха на пирамиди и висяха на закачалки, а металните им остриета и закопчалки проблясваха слабо. Улфкингро не се виждаше никъде. Кол взе чифт дълги ножове и ги пъхна под пелерината. После мина в кръг покрай едно открито пространство, за да достигне вратите, които водеха към външните дворове. Двойка Шадуини се появиха и минаха покрай него като предишния, без да му обърнат внимание. Кол почувствува как мускулите му се стягат от напрежение, но доверието му в Огледалното покривало нарастваше.
За миг му хрумна да слезе в недрата на Южното око, за да открие какво крият там, но после реши, че рискът е твърде голям. По-добре беше да се махне възможно най-бързо. Трябваше на всяка цена да излезе на свобода.
Кол забърза по коридорите, които водеха към по-външните дворове, сливайки се със сенките на здрача. Той ги достигна, без някой да му попречи, мина през тях и преди да се осъзнае се озова пред една външна врата. Кол набързо се огледа. Наоколо не се виждаше никой. Той освободи резето, бутна вратата и излезе навън.
Озова се в една ниша, която го защитаваше от настъпващата нощ. Отвъд се простираше Езерото на Дъгата, проблясвайки със сребристата си повърхност. Обграждащите го гори бяха една тъмна неравномерна маса, която жужеше и бръмчеше от живот, а ароматът на листата, почвата и тревите се носеше приятно в летния въздух.
Кол Омсфорд пое дълбоко въздух и се усмихна. Той беше свободен. Можеше да изчака, докато стане съвсем тъмно, но всяко бавене бе прекалено рисковано. Не след дълго щяха да забележат липсата му. Приведен ниско, Кол се затича от сенките при стената към дърветата.