Бавачката на ангели [bg]
- Автор: Лэкберг Камилла
- Серия: patrik hedstrom #8
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-802-0
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Бавачката на ангели [bg]». Краткое содержание книги:
– Не е същото – настоя Юсеф.
– Ти обясняваше как всички, които носят вина за страданието на родителите ти, трябва да бъдат държани отговорни. Не трябва ли и ние да бъдем подведени под отговорност и да признаем вината си?
Леон говореше меко, но видя колко силен ефект имаха думите му върху Юсеф.
– Няма да го позволя – каза Йон и сключи ръце в скута си.
– Не зависи от теб – каза Леон, ясно съзнавайки, че по този начин разкрива, че вече е взел решение.
– Какво пък, прави каквото искаш, Леон – каза Севастиан внезапно.
После пъхна ръка в джоба на панталоните си и миг по-късно извади оттам един ключ. Изправи се и го подаде на Леон, който бавно протегна ръка, за да го вземе. Бяха минали толкова години, откакто го бе държал за последен път. Толкова години, откакто този ключ бе предрешил съдбата им.
В стаята настана мъртвешка тишина и всички видяха образите, които завинаги се бяха запечатали в паметта им.
– Трябва да отворим вратата – каза Леон и стисна ключа. – Предпочитам да го направим заедно, но ако не желаете, ще го сторя сам.
– А Ия... – започна Йон, но Леон го прекъсна.
– Ия се прибира в Монако. Не можах да я убедя да остане.
– Да. Вие двамата винаги можете да избягате – каза Юсеф. – Да заминете за чужбина, докато ние трябва да останем и да берем ядовете.
– Не смятам да заминавам, преди всичко да се уреди – каза Леон. – Пък и ще се върнем.
– Никой няма да ходи никъде – каза Пърси, който седеше на един стол малко встрани от другите и досега не бе произнесъл и една дума.
– Какво имаш предвид? – попита Севастиан и отново се облегна лениво на дивана.
– Никой няма да ходи никъде – повтори Пърси.
Той се наведе и се зарови в куфарчето си, подпряно на крака на стола.
– Ти шегуваш ли се? – попита Севастиан невярващо, зяпайки пистолета, който Пърси извади и сложи в скута си.
Пърси вдигна оръжието и го насочи към Севастиан.
– Не, за какво да се шегувам? Ти ми отне всичко.
– Но това беше просто бизнес. Не съм ти виновен. Ти сам пропиля цялото си наследство.
Прогърмя изстрел и всички извикаха. Севастиан се хвана смаяно за лицето и малко кръв се процеди между пръстите му. Куршумът бе одраскал лявата му буза, след което бе продължил през стаята, за да излезе през големия панорамен прозорец, гледащ към морето. Ушите им писнаха от гърмежа. Леон бе стиснал подлакътниците на инвалидната количка толкова силно, че пръстите му почти се бяха вцепенили.
– Пърси, какво правиш, по дяволите? – изкрещя Йон. – Да не си си изгубил ума? Остави пистолета, преди някой да е пострадал.
– Твърде късно е за това. Твърде късно е за каквото и да е – каза Пърси и положи пистолета обратно в скута си. – Но преди да убия всички ви, искам да поемете отговорността за стореното от вас. Тук с Леон сме единодушни.
– Какво искаш да кажеш? С изключение на Леон, останалите сме жертви точно толкова, колкото и ти.
Йон гледаше свирепо Пърси, но в гласа му ясно се долавяше страх.
– Всички имаме пръст. Случилото се съсипа живота ми. Макар че ти да носиш най-голяма вина, затова ще умреш пръв.
Той отново насочи пистолета към Севастиан.
Всичко беше тихо и спокойно. Чуваха единствено шума от собственото си дишане.
– Това трябва да са те – каза Ева, надничайки в сандъка.
После се обърна и повърна. На Ана също ѝ се догади, но си наложи да продължи да гледа.
В сандъка имаше скелет. Череп със запазени зъби се взираше в нея с празните си очни кухини. По темето му имаше къси косми и Ана предположи, че черепът е на мъж.
– Да, сигурно си права – каза тя и погали Ева по гърба.
Ева изхлипа няколко пъти, преди да клекне и да скрие глава между коленете си, сякаш бе на път да припадне.
– Значи, тук са били през цялото време.
– Да, предполагам, че останалите са там.
Ана кимна към двата сандъка, които все още бяха затворени.
– Трябва да ги отворим – каза Ева и се изправи.
Ана я погледна скептично.
– Не е ли по-добре първо да измислим как да излезем оттук?
– Трябва да знам – каза Ева и очите ѝ проблеснаха.
– Но Мортен... – възрази Ана.
Ева поклати глава.
– Той няма да ни пусне. Видях го в очите му. Освен това той си мисли, че вече съм умряла.
Думите ѝ изпълниха Ана с ужас. Знаеше, че Ева е права. Мортен нямаше да отвори вратата. Трябваше да се измъкнат сами, иначе щяха да умрат тук. Дори и Ерика да се разтревожеше и да започнеше да задава въпроси, това нямаше да е от полза, ако не успееше да ги намери. Помещението можеше да се намира къде ли не на острова. От полицията не го бяха открили, когато са търсели семейство Елвандер, така че нямаше причина да го открият сега.