Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Тя отново обърна към него безпомощния си молещ поглед, но сега Халифа видя дълбоко в него нещо, което досега беше пропуснал — жестокост, безсърдечност, сякаш крехкото й тяло беше само черупка на някакво съвършено различно и зло същество. Стисна зъби, отвратен още повече от лепкавия допир на ръката й.
— Ами Хана Шлегел? — попита. — Той ли я уби? Пиет Янсен — Дитер Хот.
Старицата отново кимна едва доловимо.
— Разбирате ли, тя знаеше кой е. Дойде да го намери. Кръвопийца. Никога не престават да търсят.
Сви устни, извърна поглед към тавана и по тялото й пробягаха тръпки като от електрически ток. Настъпи поредното дълго мълчание, в което тиктакането на часовника на стената звучеше неестествено силно; след това бавно и със запъване заговори отново и разказа всичко, парче по парче, фрагмент по фрагмент, историята на живота си — истинското й име било Елза Фаух, съпруга на Волфганг Фаух, и двамата бивши пазачи в концлагера Равенсбрук — и тази на приятеля им Дитер Хот: какъв е бил, откъде е дошъл, работата му за СС. Халифа я остави да говори по нейния си начин, само от време на време задаваше по някой въпрос или подхвърляше коментар, когато тя изгубеше нишката на разказа, но иначе я слушаше мълчаливо. Всичките подробности за този случай, всички неща, които толкова го бяха измъчвали през последните две седмици, постепенно се наместиха в съзнанието му в ясна и последователна цялост.
— Всички избягахме заедно — говореше тя, без да сваля очи от тавана. — В края на войната. През април 1945-а. Аз, Волфганг, Дитер и Юлиус Шлехтман. Юлиус отиде в Южна Америка, а ние в Египет. Дитер имаше тук връзки, хора, които можеха да ни помогнат.
Още едно парче от мозайката се намести в съзнанието на Халифа.
— Фарук ал Хаким.
Тя кимна.
— Дитер познаваше семейството му. Той тогава беше млад, обикновен държавен служител. Но умен и амбициозен. Имахме много пари, милиони, всичко, което успяхме да докопаме. Платихме на Фарук и той ни помогна да изчезнем. После дойдоха и други. Фарук се погрижи и за тях. Плащахме му всяка година; за да пречи на когото и да било да задава въпроси. Беше доста доволен.
Срещата с началника Махфуз изплува в главата на Халифа. „Казах на Ал Хаким за Янсен, но той отвърна, че не можел да направи нищо. Заяви, че ако го привлечем като обвиняем, ситуацията само ще се влоши. Щяло да вбеси евреите още повече. Това му бяха думите: Ако разследваме Яксен, това ще вбеси евреите още повече.“ Нищо чудно, помисли си. Разследването на Янсен щеше да извади цялата история с нацистите на бял свят, да изложи Египет като рай за убийци и военнопрестъпници, и да лиши Ал Хаким от доста добър страничен доход. По-добре е било да оставят Янсен на мира и да обвинят някой друг за убийството на Шлегел. Та дори този друг да беше съвършено невинен.
— Живяхме добре — говореше старата жена. — Започнахме бизнес, намерихме си нови приятели. По едно време бяхме доста голяма група. Вече никой не остана. Аз, Волфганг, Дитер — ние бяхме последните. Сега съм само аз.
Въздъхна и размърда съсухреното си тяло под завивките, без да пуска ръката на Халифа.
— Но, естествено, винаги трябваше да сме нащрек. Особено след онова, което се случи с Юлиус. Обесиха го, да знаете, мръсните животни. Като цяло се справяхме добре, гледахме си работата. Мислехме, че ще изживеем дните си в мир и спокойствие.
— Докато не пристигна Хана Шлегел — тихо се обади Халифа.
Името накара старицата да направи гримаса, бледите й тънки устни оголиха зъбите и на Халифа за миг му се стори, че вижда не човешко същество, а някакво диво ръмжащо животно, куче или вълк.
— Един бог знае как е открила Дитер — измърмори тя. — Беше толкова предпазлив, беше направил всичко възможно да прикрие следите си. Инсценира смъртта си, преди да напуснем Берлин, остави някои свои лични вещи в трупа, за да изглежда, че е бил убит при руска бомбардировка. Но как иначе, евреите са си такива. Вампири. Винаги на лов, винаги търсещи кръв. Винаги, винаги, винаги.
Беше се развълнувала, мяташе се в леглото, въздухът не й достигаше. Сестрата отново дойде, сложи ръка на сивкавото й чело и се опита да я успокои. Халифа се възползва от възможността да си измъкне ръката. Повече не издържаше на допира й, сякаш контактът с нея го заразяваше, вливаше отрова в кръвта му. Отдръпна стола си назад, далеч от нея, кръстоса крака и я зачака да се успокои.
— Той така и не ни разказа всичко — продължи старицата, след като сестрата я успокои достатъчно. — Нещо станало във Франция, някакви разкопки… така и не разбрахме. Само казваше, че я е изпратил в лагер през 1943-та, и изведнъж, четирийсет и пет години по-късно тя се обажда ей така от някакъв хотел в Луксор и настоява да се срещне с него. Отначало помислихме, че ще го изнудва. Типично за алчните евреи. Но когато се видели, тъпата кучка започнала да крещи за правосъдие и разплата, казала, че има нож и че ще го убие. Той тогава беше на седемдесет, но още беше доста силен. Пребил я както заслужавала, след което я довършил с бастуна си. Поне си е мислел, че я е довършил. След това разбрахме от Фарук, че била още жива. — Старицата изръмжа. — Като хлебарки са. Не можеш да ги изтребиш и това е.