Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Апартаментът на семейство Грац беше пълен с хора — цивилни полицаи, фотографи, технически специалисти в бели престилки и латексови ръкавици — и навсякъде отекваше насечената реч, неизменно характерна за подобни събития, отчасти развълнувана, отчасти нервна и тревожна. Попита кой е началникът и го насочиха към една врата по средата на коридора, откъдето проблясваха светкавиците на фотоапарати. Проправи си път дотам и след секунда колебание — „Аз съм виновен“, това си мислеше — влезе вътре.
Озова се в спалня с голямо двойно легло в ъгъла, стената зад него бе опръскана с голямо количество съсирена кръв. Самото легло беше покрито с нещо, което Халифа на пръв поглед взе за чаршаф или покривка, но след миг осъзна, че всъщност е голямо червено знаме със свастика в средата. То също беше пропито с кръв, навсякъде имаше парчета плът и кожа и повърхността му беше измачкана и събрана, като че ли някой беше лежал на него.
Във въздуха все се още се долавяше лек мирис на барут — кисел и разяждаща — и някакъв друг, който не можа да определи, нещо като прегорели бадеми. На пода до леглото имаше един-единствен чувал за трупове, гладък, лъскав, като гигантска какавида.
— Вие кой сте?
Дебел брадат мъж, явно отговарящият за разследването детектив, ако се съдеше по държанието му, го гледаше от другия край на стаята. Халифа отиде при него, показа му картата си и обясни защо е тук.
— Какво е станало?
Мъжът изръмжа, извади от джоба си десертче „Марс“ и разкъса опаковката.
— Някакво групово самоубийство. Мъжът си пръснал черепа — той побутна чувала с трупа с върха на обувката си, — а жената изпила половин бутилка циановодородна киселина. Съседите чули изстрела и ни се обадили. Доколкото разбирам, трети лица не са замесени.
Той отхапа половината десерт, без да се притеснява от опръсканите с кръв стени и чаршафи.
— Досега не бях виждал такова нещо — каза с пълна с шоколад уста. — Двамата легнали на спалнята, хванати за ръце, той в някаква военна униформа, тя в булчинска рокля, за бога. Откачена история.
Напъха остатъка от десерта в устата си, обърна се, махна на фотографа, че иска още снимки на пропитото с кръв знаме. Халифа си извади цигарите, но един от техническите специалисти го изгледа накриво и той ги прибра.
„Прокълната история — помисли си. — Целият случай. Каквото и да направя, накъдето и да се обърна, само задънени улици и смърт, и ужас. Мразя го. Мразя го.“
— Къде е тялото на жената? — попита след малко.
— Хмм? — Детективът се обърна към него. — А, откараха я в международната „Ас Салам“. Ще й промият стомаха или каквото там им правят.
Измина секунда, преди Халифа да осъзнае значението на тези думи.
— Аз си мислех… — Електрически шок прониза гръбнака му. — Казахте ми, че и двамата са мъртви.
— Какво? Не, не, старицата е оцеляла, на косъм. Още двайсет минути и е щяла да свърши като съпруга си. — Той отново побутна тялото с обувката си. — Късметлийка, или не чак толкова, зависи откъде ще го погледнеш. Облечена в шибана сватбена рокля. Най-откаченото нещо, което някога съм…
Нямаше смисъл да си довършва изречението, защото Халифа вече беше излязъл от стаята.
Лангедок, Франция
Лейла взе кола под наем, очукано „Рено Клио“, спря на отбивката, остави двигателя да работи и се взря през предното стъкло към стените на крепостта Монсегюр високо горе. Остана така още малко, огледа еднообразните сиви стени, високата, подобна на череп скала, върху която крепостта беше кацнала като кораб върху гребена на прииждаща вълна; след това погледна разгънатата на дясната седалка пътна карта, излезе отново на пътя и продължи.
Отне й още двайсет минути да стигне до Кастеломбре. В Тулуза си беше купила два пътеводителя, които се оказаха доста полезни, без тях щеше да й е доста трудно да намери селото Кастеломбре, представляващо няколко къщи и ферми, които дори не фигурираха на картата, и сигурно изобщо нямаше да открие развалините на крепостта на три километра от последната къща и доста встрани по един разбит път. Но даже и с пътеводителите положи доста усилия да стигне до развалините, което включваше изкачване по стръмен черен път, който се виеше главозамайващо из хълмовете, а след това и минаване пеша през две мочурливи поляни, гъсталаци от глогини и огромни чимшири, изкачване по стръмна пътека, която някога сигурно е била поддържана, но сега беше толкова обрасла, че буквално се сливаше със заобикалящата я зеленина. Толкова беше отдалечена тази крепост, толкова скрита от света, че вече си мислеше дали не се е загубила и дали да не се върне обратно по собствените си следи, но в един момент гъсталакът изчезна и Лейла се озова на широка, изрязана дълбоко навътре в хълма тревиста тераса с великолепна гледка към околните възвишения и надолу към пролома на реката. Счупена дървена табелка отляво гласеше „ATEAU DE CASTELOMBRES“.