Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Бяха минали три дена, откакто беше получил вест от Ал Мулатам, през което време неговите близки забелязаха у него коренна промяна. И без това изпитото му и слабо лице се вдлъбна още повече в катакомбата на черепа му, а очите му с тежки клепачи се уголемиха, потъмняха и придобиха някаква бездънна и опалесцираща чернота, като застояла блатна вода. Поведението му също се промени до неузнаваемост. Доскоро жизненият и разговорлив младеж се оттегли в себе си, престана да контактува с други хора и прекарваше цялото си време сам, вглъбен в молитви и размишления.
— Юнис, какво става? — молеше го непрекъснато майка му, разтревожена от тази внезапна промяна във вида и поведението му. — Болен ли си? Да извикаме ли лекар?
Щеше му се да й обясни, да сподели част от теглото. Но изрично му бяха забранили да обсъжда въпроса и затова само увери майка си, че е добре, че просто си има проблеми, за които не си струва тя да се тревожи. След време щяла да разбере.
Довърши молитвите си, каза последната река и шахада, изправи се да погледа малко най-малкия си брат, шестгодишния Мохамед, заспал на дюшека си на пода, малък и беззащитен, протегнал слабовати ръце, сякаш да прегърне нещо. Не за пръв път през тези последни два дни го пронизваше ужасът на онова, което искаха от него — щеше завинаги да се раздели с хората, които толкова много обичаше, направо обожаваше. Но това продължи само няколко секунди, отстъпвайки почти незабавно на убеждението, че именно защото толкова обичаше и обожаваше тези хора, беше поел по път, от който нямаше връщане.
Наведе се и погали детето по главата, прошепна му колко много го обича, колко съжалява за болката, която ще му причини, изправи се, взе Корана от полицата до леглото си и излезе навън в хладната утринна сива зора, за да продължи самотните си приготовления.
Йерусалим
Минаваше единайсет по обед, когато Лейла най-накрая се прибра в апартамента си в източен Йерусалим. Предобедът беше непоносимо горещ — необичаен за това време на годината — с надвиснало сиво небе и тежка сънлива атмосфера, обгърнала града като лепкав саван. Захвърли мобилния си телефон и сака на дивана, изслуша съобщенията на телефонния секретар — обичайната смесица от ругатни, смъртни заплахи и запитвания за закъснели статии — съблече се и отиде да си вземе душ.
„Какво да правя сега? — мислеше си, докато водата обливаше главата и лицето й. — Оттук накъде?“
Каквото и да беше открил Хот в Кастеломбре — а въпреки скептицизма на възрастната французойка с гъбите, Лейла беше сигурна, че Хот настина е открил нещо, — то явно беше изчезнало в хаоса през последните дни на Втората световна война. Ако изобщо бяха останали някакви документи, то те не бяха публично достояние; и макар според Жан-Мишел Дюпон все още да съществуваха хиляди, дори десетки хиляди страници от все още непроучени както трябва нацистки документи и досиета — за да се сдобие с информацията, която търсеше, щяха да са й необходими месеци, ако не и години. При положение че такава информация изобщо съществуваше, което пък съвсем не беше сигурно.
Какво оставаше? Палестинчето, което й беше донесло мистериозното писмо. Надяваше се, че може да разпита тук и там за името му, да го издири и да проследи обратния път до изпращача на писмото. Другият вариант беше да отиде пак в Църквата на Божи гроб, да говори отново с отец Сергии и да види дали не е пропуснала нещо при първата им среща, някаква незначителна улика какво може да е изкопал Уилям дьо Релинкур изпод каменния под на църквата.
Но и двата варианта й изглеждаха безсмислени. Отец Сергии беше категоричен, че не са останали никакви доказателства за евентуалната находка на Релинкур, а издирването на палестинчето щеше да е търсене на игла в копа сено. В поле от копи със сено. Тази страна беше пълна с проклети палестинчета. Накъдето и да се обърнеше, виждаше пред себе си стена.
Въздъхна унило, спря топлата вода, пусна студената докрай и остави ледената струя да шиба лицето и тялото й. В този момент в периферията на съзнанието й проблесна нещо, някаква неясна мисъл, спомен, нещо свързано по някакъв начин с проблема. Но изгасна моментално като падаща звезда и я остави ядосана, че е изпуснала нишката, едва доловимата светлина в тунела. Спря водата, затвори очи и се опита да проследи обратния ход на мислите си: палестинчето, отец Сергии, църквата, каменният под. Каменният под, това беше. Каменният под на църквата. Защо беше толкова важен. Какво се опитваше да си спомни?