Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Който и да беше сринал крепостта, беше си свършил добре работата, защото от нея не беше останало почти нищо, само няколко разхвърляни каменни блока, две срутени стени — по-високата не надвишаваща човешко коляно — и една колона на дупки, полегнала в тревата като повалено дърво. Само едно нещо беше останало от някога явно солидната сграда — великолепна арка в дъното на терасата, много висока, много тясна, обрасла с бръшлян, а острият й като молив връх сякаш чертаеше сиви облаци в небето.
Лейла тръгна към арката, като предположи, че е някаква врата или порта, но когато стигна до нея, разбра, че всъщност представлява остатък от прозорец, изящно конструиран, с ажурни възли и спирали, издялани в камъка, както и дребни каменни цветчета, едвам показващи се тук и там изпод бръшляна. В тази арка имаше нещо непоносимо меланхолично, издигаше се сам-самотна, като око, вперено към хълмовете, и след като я погледа, Лейла се загърна в сакото си, защото от юг внезапно задуха студен вятър, и отиде да разгледа останалите руини.
Каквото и да бяха правили тук, германците не бяха оставили никакви следи от присъствието си и след двайсет минути бродене из крепостта, Лейла се отегчи и пое обратно по пътеката през шубраците. В този момент някъде отпред се чу шумолене и приближаващи се стъпки. Възрастна червендалеста старица се появи на терасата. Беше с ботуши и дебело кафяво палто и носеше в ръка почти пълна с гъби плетена кошница.
— Бонжур — поздрави със силен лангедокски акцент, когато видя Лейла.
Лейла отвърна на поздрава й и от любезност похвали гъбите в кошницата.
— О, добра реколта — усмихна се жената. — Не им е съвсем сезонът, но се намират, ако знае човек къде да търси. Вие испанка ли сте?
— Палестинка.
Жената я погледна леко изненадано.
— На почивка ли?
— Журналистка съм.
— А.
Жената отиде до най-близкия каменен блок, изсипа отгоре му съдържанието на кошницата и започна да оглежда гъбите.
— Сигурно пишете статия за германците — каза след известно мълчание.
Лейла сви рамене и пъхна ръце в джоба на сакото си.
— Вие помните ли ги? — попита.
Жената поклати глава.
— Не много. Тогава съм била петгодишна. Помня, че всичките бяха отседнали в една къща на края на селото и че баща ми ни предупреждаваше да не говорим с тях, да не се приближаваме до крепостта, но освен това…
Тя сви рамене, взе една голяма жълта гъба, помириса я, кимна доволно и я поднесе на Лейла.
— Пачи крак.
Лейла се приближи и вдъхна плътния землист аромат.
— Прекрасна е — каза и просто така попита: — Според вас какво са намерили тука?
Жената изсумтя и остави гъбата обратно в кошницата.
— Изобщо не мисля, че са намерили нещо. Интересна легенда, но истината е, че хората копаят на това място от векове и търсят заровено съкровище. Ако е имало нещо, щели са да го открият много преди германците да дойдат. Поне аз така мисля. Има хора, които не са съгласни.
Чу се далечен тътен на гръмотевица.
— Не сте ли чували за сандъка, който са отнесли? — попита Лейла.
Жената махна пренебрежително с ръка.
— О, чувала съм. Но никога не съм го виждала. А дори да са отнесли някакъв сандък, това не означава, че в него е имало нещо. Може да е бил пълен с камъни, кой знае. Или да е бил празен. Според мен всичко това са бабини деветини. Глупости.
Тя вдигна друга гъба, огледа я, намръщи се и я метна в храсталака.
— Ако искате да пишете за Кастеломбре, напишете за децата.
Лейла се намръщи.
— Какви деца?
— Еврейчетата. Близнаците. Понякога ми се струва, че именно заради тях в селото се говори толкова много за някакви съкровища, сандъци и какво ли още не. За да не се сеща за тях.
Лейла отново се намръщи в недоумение.
— Какви близнаци?
Жената се поколеба, след което остави кошницата и седна на камъка. Отекна още една гръмотевица. Листата на дърветата зашумоляха като пред дъжд.
— Родителите им ги изпратиха тук от Париж — поде тя, загледана в гористите хълмове. — След като германците влязоха в столицата. Платиха на един местен фермер да се грижи за тях. Сигурно са си мислили, че тук на юг, извън окупационната зона ще са в безопасност, нали бяха евреи. Казах ви вече, тогава бях само на пет, но тях ги помня много ясно, особено момичето. Играехме си заедно, макар че тя беше доста по-голяма. На десет или единайсет години. Хана, така се казваше. А брат й беше Исак. — Тя въздъхна и поклати глава. — Ужасна история. Ужасна. — Извърна лице към Лейла. — Германците ги откриха, нали разбирате. Тук в крепостта. Докато си играели. Не бяха направили нищо лошо, бяха просто деца, но за немците нямаше значение. Никой не трябвало да се приближава до развалините. Началникът им — отвратителен човек, зъл — ги докара долу в селото и ги изправи насред улицата. Докато съм жива няма да забравя, как стояха един до друг, уплашени, толкова малки, а онзи крещеше, че ако още някой си позволи да наруши заповедите му, ще свърши като тези еврейски паразити. Така ги нарече. Еврейски паразити. А после ги преби пред всички ни, с голи ръце. Малки деца. Преби ги до безсъзнание. И никой от селото, нито един човек не направи нищо да им помогне. Никой не надигна глас, даже когато ги хвърлиха в камиона и ги откараха.